• Съдържание
  • II част. Почерпете от енергията на Божия Дух
  • III част. Поверете кормилото на Бога
  • IV част. Пийте от неговата агапе любов
  • Обезводненото сърце
  • А когато каза „жива вода”, той говореше за Духа, който предстоеше да се даде на всекиго, повярвал в Него



  • страница1/7
    Дата23.11.2017
    Размер1.62 Mb.

    Елате, жадни Макс Лукадо


      1   2   3   4   5   6   7

    Елате, жадни
    Макс Лукадо
    Copyright © 2004 by Max Lucado

    Published by W Publishing Group,

    a Division of Thomas Nelson Inc.

    P.O. Box 141000, Nashville, TN 38214-1000, USA

    All rights reserved

    Originally published in English under the title of: Come Thirsty

    Първо българско издание

    © 2008 г., Издателство „Нов човек"

    София 1303, ул. „Антим I" 28

    тел. 02/ 986 37 66



    www.novchovek.com

    ISBN: 978-954-407-303-9

    Превод от английски: © Влади Райчинов Графичен дизайн: Филип Папратилов Предпечат: Васил Папратилов

    Библейските цитати в книгата са взети от Библия или Свещеното Писание

    на Стария и Новия Завет, © 2000, 2001 Издателство „Верен" ЕООД, освен в

    случаите, където е отбелязано друго:

    РИ - Ревизирано издание, Българско библейско дружество, С, 2002;

    СП - Новият Завет: Съвременен превод, © 2000 World Bible Translation Center, Inc.;

    СИ - Св. синод на БПЦ, С, 1992;

    MSG - The Message, © 1993 by Eugene Peterson, NavPress;

    CEV - The Contemporary English Version, © 1991 by The American Bible Society;

    NASB - The New American Standard Bible®, © 1995 by The Lockman Foundation;

    NCV -New Century Version, © 1991 by W Publishing;

    AMP - The Amplified New Testament, © 1958 by the Lockman Foundation;

    NIV® - The Holy Bible, New International Version®, © 1984 by International Bible Society, Zondervan Publishing House;

    KJV - The King James Version of the Bible;

    NKJV® - The New King James Version, © 1982 by Thomas Nelson, Inc., Publishers;

    NLT - The New Living Translation, © 1996 by Tyndale House Publishers, Inc.;

    TEV - The Good News: The Bible in Today's English Version, © 1976 by the American Bible Society;

    NEB - The New English Bible, © 1961, 1970 by the Delegates of the Oxford University Press and the Syndics of the Cambridge University Press;

    PHILLIPS -The New Testament in Modern English, Revised Edition © 1988 by J. B. Phillips, Macmillan Publ. Co.;

    TLB -The Living Bible, © 1971 Tyndale House Publishers, Inc.



    Съдържание

    Предисловие



    Меган

    1. Обезводненото сърце

    I част. Приемете разпятието на Христос

    2. Ваксина срещу греха

    3. Когато благодатта проникне дълбоко

    4. Родилните болки на смъртта

    5. Сърце, готово за вкъщи

    II част. Почерпете от енергията на Божия Дух

    6. Надежда за Морно село

    7. В очакване на сила

    8. Ръкавици за Бога

    9. Не зависи от теб

    III част. Поверете кормилото на Бога

    10. На Бога (почти) се уповаваме

    11. Тревоги? Че защо са ви?

    12. Ангели над вас

    13. Покров от Бога

    IV част. Пийте от неговата агапе любов

    14. Гмурнете се в дълбокото

    15. Прещракващият катинар

    16. С взор към вечността

    17. Ако получите писмо от Бога
    Предисловие
    Всички знаем какво значи да изпитваш жажда - и физически, и духовно. Копнежът да навлажниш пресъхналите устни може да има огромна сила. Ала пресъхналото сърце - ето това вече не можете да понесете. Нуждаете се от освежаване, и то колкото е възможно по-скоро. Ако душата ви е започнала да се напуква от жажда, ако духът ви съхне от липса на вода, ако сърцето ви губи жизнени сокове, значи сте дошли тъкмо където трябва. Със страниците на тази книга Макс ни отвежда до онзи кладенец, подготвен за нас лично от Бога. И което е още по-важно, Макс ни посочва как да приемаме от Бога всичко онова, което Той копнее да ни подари.

    Оказва се, че не винаги е лесно да приемаме подаръци. Но именно това Макс ни помага да схванем над всичко друго. Бог очаква от нас да приемаме с отворени шепи, да идваме жадни и да пием ненаситно от живата вода, която ни се предоставя.

    От Макс Лукадо съм научил изключително много. От години неговите книги ми служат като извор на вдъхновение. А приятелството с него е нещо, което завинаги ще ценя дълбоко. Имал съм привилегията този човек да ми служи лично с пастирска грижа. Имал съм и прекрасната възможност да наблюдавам как служи - и то с не по-оскъдна ефективност - на събрание от петнайсетина хиляди души.

    А сега молитвата ми за вас, читателите, е на вашата собствена душа да си послужи чрез страниците на тази чудесна книга.

    Майкъл У. Смит
    Ако сте жадни, елате! Ако желаете животворяща вода, елате и си начерпете. Безплатна е! — Откровение 22:17, СЕУ

    Всеки един от нас сега е част от неговото възкръснало тяло, освежаван и подхранван от един и същи извор - неговият Дух, - където всички идваме да пием. — I Коринтяни 12:13.

    Меган
    Бентли Бишъп пристъпи от асансьора и мигновено бе погълнат от вихъра на офис ангажиментите. Сякаш всички бяха очаквали неговата поява. Първият глас бе на неговия напрегнат продуцент Ерик.

    - Г-н Бишъп, от два часа се опитвам да ви открия - избълва Ерик с припряна физиономия. Беше малко над един и петдесет, с изпомачкан костюм, разхлабена вратовръзка и същите охлузени мокасини, които носеше поне от година. Едва минал трийсетте, косата му бързо се оттегляше и явно скоро щеше съвсем да се евакуира от темето му. Външният му вид не изпитваше особена нужда от главата. Но медийната му предприемчивост не можеше без нея.

    Ерик четеше обществените нагласи като радар. Затихващи тенденции и нови предпочитания, кого боготворят тийнейджърите, какво закусват продуцентите - Ерик познаваше културата. И в резултат беше в течение със случващото се във всяко ток шоу в ефира. Знаеше горещите теми, популярните гости и жълтите хроники. И тъкмо по тази причина Бентли Бишъп бе убеден, че „Шоуто на Бентли" е в най-добрите ръце. Дори, когато Ерик изпадаше в паника.

    - Не си взимам телефона, когато играя голф, Ерик. Знаеш го.

    - Но не ти ли предадоха, че те търся?

    - Предадоха ми - гримьорката вече завързваше кърпа около врата му, за да започне с пудренето. - Хванал ли съм малко тен, мила? -обърна се Бентли към нея, измервайки я с поглед от глава до пети. Беше достатъчно млада, за да му е дъщеря, но погледът му не бе изпълнен с нищо родителско. - Или пък руменината по бузите ми се дължи на теб, Меган? Всеки път, като те видя, се изчервявам по някаква причина...

    Сексуалните намеци на Бишъп звучаха противно на всички, освен на самия него. Хората от екипа му отдавна вече бяха претръпнали към непрестанните му флиртувания с момичетата в студиото. Двете рецепционистки се спогледаха разбиращо. Преди време и тях бе опипвал с поглед по същия начин. Сега пък бе хвърлил око на „сладураната с хубавите дънки", както я наричаше зад гърба й.

    Ерик сигурно би уволнил Меган, без да му мигне окото. Но нямаше власт за това. Меган сигурно би напуснала, без да й мигне окото. Но парите й бяха нужни.

    - Г-н Бишъп - прокашля се Ерик, поглеждайки бързо часовника си, - имаме проблем.

    Някъде откъм коридора долетя глас: „Петнайсет минути до ефир!"

    - Лошо... - Бишъп смигна към огледалото и развърза кърпичката около врата си. - Ще се наложи да продължим това друг път, мила.

    Меган го напудри по бузата за последно и се усмихна насила.

    - Д-р Олсъп се обади, че няма да дойде - изплю камъчето Ерик, докато двамата бързаха по коридора.

    -Какво?!


    - Заради времето. Обади се от летището.

    - В централните щати имат проблеми с времето?

    - Поне в Чикаго.

    Двамата се спряха по средата на коридора и за първи път Бишъп отдаде пълното си внимание на Ерик. Извисяваше се над своя продуцент с почти две педи, а гъстите му бели коси го правеха да изглежда дори още по-висок. Всеки зрител в Америка вече познаваше правоъгълната му брадичка и гъсеничните вежди. Двайсетте години стаж ежедневни интервюта го бяха превърнали в истинска знаменитост.

    - Каква беше темата?

    - „Как да преодолеем стреса".

    - Прозвъни ли се на резервните гости?

    - Да.


    - Д-р Варнър?

    - Болен.


    - Д-р Чеймбърс?

    - В командировка.

    - Ами онези двамата, които поканихме миналия месец заради книгата за дишането?

    - „Дишай правилно, живей правилно". Единият е настинал. Другият не си вдига телефона.

    - Значи остава равинът.

    - И него го няма.

    - Равин Коен? Че него винаги го има. От десет години никога не е изчезвал.

    - От петнайсет. Но сега е умряла сестра му и той е в Топека.

    - Какво ни остава тогава? Дистанционно интервю? Макар че хич не ги харесвам - гласът на Бишъп вече започваше да гърми, а лицето на Ерик ставаше все по-червено. Коридорът на деветия етаж в известната сграда на Бърбенк плаца притихна. Никой не завиждаше на Ерик в този момент.

    - Не можем дистанционно, г-н Бишъп. Системите не работят.

    - Моля?!

    - При снощната буря удари светкавица.

    - Снощи е имало буря? - въпросът се отнасяше до всички на етажа.

    Ерик сви рамене:

    - Снощи бях установил връзка с лекаря на президента, но тогава се появиха технически проблеми. Всички външни сигнали спряха.

    Усмивката отдавна бе изчезнала от лицето на Бишъп.

    - Нямаме гости. Нямаме сигнал. Защо не ме викна по-рано? Ерик знаеше, че откровеният отговор само ще налее масло в огъня.

    - А имаме ли публика?

    - Студиото е претъпкано. Дошли са да видят д-р Олсъп.

    - Какво правим тогава? - настойчиво го изгледа Бишъп.

    - Десет минути! - прозвуча глас от високоговорителите.

    - Имаме един гост - започна Ерик, бавно обръщайки се към вратата на студиото. - Вече е в гримьорната.

    - Откъде го намерихте?

    - По-скоро той ни намери - сега двамата крачеха все по-бързо по коридора. - Изпрати ми имейл преди около час.

    - Откъде има твоя имейл адрес?

    - Не знам. Нямам представа и откъде е научил за ситуацията тук. Обаче знае - Ерик измъкна едно листче от страничния джоб на сакото си. - Каза ми, че съжалява за Варнър, за Чеймбърс, за времето в Чикаго и за снощната светкавица. Каза също, че и без това книгата за дишането не му харесвала особено много. И знаейки, че сме закъсали, предложи да ни гостува.

    - Стига, бе! - Ерик отвори вратата. Бишъп пристъпи вътре, без да откъсва поглед от очите му. - И ти го пусна да влезе?

    - По-скоро сякаш той сам се покани. Обадих се тук-там. Оказва се, че напоследък е придобил доста популярност, предимно из по-малките пазари. Преподава етика в някакъв младежки колеж край Бирмингам. Доколкото разбирам, някои от големите религиозни водачи изразяват загриженост, но като цяло хората го харесват. Гост лектор в различни колежи, появява се и на партита и културни мероприятия. Говори предимно за душевния мир.

    Бишъп вече пристъпваше към снимачното студио.

    - Мир? Не бих отказал малко душевен мир точно сега. Дано да го бива. Как се казва?

    - Джош. Джош Карпентър.

    - Не съм го чувал. Да му дадем петнайсетина минути. А през втората половина от ефира ще излъчим повторение на най-добрите моменти от миналия сезон.

    - Нали ги пуснахме преди седмица?

    - Хората забравят. Бягай в гримьорната и го виж дали е готов.

    В огледалото Меган виждаше и своето лице, и това на Джош Карпентър. По-късно щеше да го описва като приятен на вид, но не чак умопомрачителен. Носеше бежово сако с големи кръпки на лактите, кафеникави панталони и приемлива, но не запомняща се вратовръзка. Права пътечка прехвърляше косата му на една страна, придавайки му вид на току-що подстриган. Меган завърза престилката около врата му и подхвърли непринуден коментар за времето. Усмивката му бе съвсем непринудена.

    - За първи път ли гостувате?

    - Да.

    - Досега идвали ли сте в града?



    - Може да се каже.

    Меган топна четчицата в пудрата, постави малко върху бузите му и после се спря. Той я наблюдаваше внимателно.

    - Необходимо ли е? - попита той. Явно не му беше по вкуса.

    - За да не лъщи кожата - поясни тя.

    Докато тя го пудреше, Джош затвори очи, после отново ги отвори и пак се взря в нея. Меган започна да се пита що за човек е той. Когато повечето мъже я зяпаха, беше съвсем ясно какво искат. Може би и този е същият. Тя пристъпи зад стола и напръска косата му със спрей. Той отново притвори очи. Меган се изгледа в огледалото, чудейки се какво ли мисли той за нея – с татуираната роза на шията й, тъмните й коси и лакираните в черно нокти. Тениската й бе завързана отзад на гърба, оставяйки коремчето открито. Далечен отзвук от някогашната й роля като мажоретка в училищния оркестър. Спомни си как преди години по-големият й брат, който държеше семейната аптека в Мисури, редовно й се обажда: „Нали няма да си правиш татуировки? И недей да си слагаш обеци на носа.” Но тя не се бе вслушала в молбите му. В крайна сметка не й пукаше толкова какво мисли брат й. Все пак вече бе на двайсет и една. Не можеше ли да води самостоятелен живот?

    - Архитектура?

    Кондензираният в една дума въпрос свари Меган неподготвена.

    - Моля?


    Джош бе отворил очи и ги извъртя към отворената й раничка на близкото столче. От него се подаваше последният брой на сп. „Архитектурен дизайн”.

    - Имам си тайно хоби – обясни тя. – Кой знае, може би някой ден...

    - А други тайни?

    Меган си пое дълбоко въздух.

    - Не ви е нужно да знаете – сви рамене тя.

    Мъжете винаги я изненадваха. Предупреждението на майка й се бе оказало вярно. Независимо колко добрички изглеждат, мъжете винаги първо пускат някой фалшив комплимент и ти се хващаш на въдицата. През следващите няколко минути никой не продума. На Меган тишината й харесваше. В мълчанието тя намираше спокойствие. Джош обаче явно не бе приключил.

    - Бишъп има високи изисквания към теб.

    Меган отхвърли коси назад:

    - Това въпрос ли беше?

    - Не, това е истината.

    - Не е толкова лош - отклони темата Меган, съзнателно избягвайки погледа на Джош, докато за последен път напудряше челото му.

    Следващите му думи прозвучаха сериозно.

    - Меган, не допускай сърцето ти да се втвърди. Ти не си създадена да бъдеш злъчен човек.

    Тя спусна ръце надолу и го изгледа – отначало засегната, а после любопитна.

    - Вие пък какво знаете за мен?

    - Знам, че съвсем не си лош човек. Също така знам, че въобще не е късно да направиш някои промени. Улицата, по която вървиш в момента, може да има хубави къщи около нея, но всъщност не води на никъде. - Тя понечи да възрази, но очите му срещнаха нейните. – Мога да ти помогна, Меган. Наистина.

    - Не ми е нужна помощта ви – започна тя, но думите така и не излязоха от устата й. Той се усмихна меко и насърчително. Отново последва тишина. Но този път не бе неловка. Просто миг тишина. Меган усети как в ответ по лицето и пробегна усмивка, но в този миг...

    - Пет минути! - проехтя глас от студиото. Меган вдигна поглед и видя лицето на Ерик. Тя никога не гледаше „Шоуто на Бентли”. Първите няколко дни след като започна работа тук, се бе опитала да го загледа. Но бързо се отвращаваше от ухилената физиономия и превзетия глас на водещия. Затова бе изгубила интерес. Опитваше се да завърже приятелство с другите служители от екипа, обаче всички знаеха как бе получила работата си. Ветераните в шоуто си имаха компания, в която момичета като Меган нямаха място. „Все едно съм прокажена” – си каза тя последния път, когато се бе опитала да завърже приказка с някой от тях. И този път Меган изпълни ежедневния си ритуал. Почисти работното си място, измъкна списанието и се настани на стола, където бе седял Джош Карпентър. После вдигна дистанционното, за да изключи монитора в гримьорната. Тъкмо преди да натисне бутона обаче, видя как Джош излиза на сцената. Публиката изръкопляска възпитано. Меган се загледа как Джош се ръкува с водещия, заема мястото си и кимва на публиката. Бишъп насочи вниманието си към малките картончета на бюрото му, предварително подготвени от Ерик с въпроси към госта. После ги разбърка и вдигна поглед.

    - Разкажете ни за себе си, г-н Карпентър. Разбрах, че преподавате в младежки колеж.

    - Само вечерни часове.

    - В Алабама?

    - Точно така. В град Соуграс.

    - Хората в Соуграс познават ли стреса?

    Джош кимна утвърдително. Бишъп продължи:

    - Живеем в труден свят, Джош. Брутална конкуренция, високи изисквания. Кажете ни, как да се справяме със стреса?

    Преподавателят изправи гръб на канапето си, докосна връхчетата на показалците си и заговори:

    - Стресът е сигнал за далеч по-дълбока нужда. За един копнеж. Ние копнеем да бъдем приети сред другите. Както и да бъдем значими. Ето тези две неща търсим всички ние. Затова правим всичко възможно да ги постигнем. Теглим заем, за да купим къщата, влизаме в дълг за колата, за телефона, за телевизора, за какво ли не. И мелницата се завърта.

    - Мелницата?

    - Да, въртим се в порочен кръг като хамстер във въртележка. Харчим много енергия, без да достигаме до някъде. И когато животът ни се превърти пред очите ни, се оказва, че не сме мръднали и на сантиметър.

    - А каква е алтернативата?

    - Онова, което обикновено предприемаме като алтернатива, няма особена полза. Вземаме си отпуск. Приемаме медикаменти. Пробваме се на ротативки. Използваме по-млади жени... – Джош погледна Бишъп право в очите. Но дори и Бишъп да бе успял да свърже точките, това не си пролича на лицето му. Меган обаче схвана намека и за първи път от много време насам на лицето й се появи усмивка.

    - Не се получава, г-н Бишъп. В нашия край това се нарича „да пиеш от локвата”. Там има неща, които никога не е трябвало да пием – този път Джош се обърна към камерата. В продължение на един дълъг миг Меган почувства сякаш той говори лично на нея. За да се защити от това усещане, тя вдигна дистанционното и спря звука на телевизора. Минутите му в шоуто бяха не повече от седем. По-късно Меган дочу как Бишъп и Ерик си приказват. Бяха доволни от участието. Дори обмисляха да го поканят отново. Тя стисна палци. Джош зърна Меган през витрината на едно кафене. Тя тъкмо изстискваше един лимон в чаша вода. В продължение на няколко минути той просто я наблюдаваше безмълвно. Заведението беше в ретро обстановка – отзвук от времето, когато безалкохолните се наливаха от машина, а подносите имаха посребрени дръжки. Двама мъже от съседната масичка й казаха нещо. Но тя не им обърна внимание. Сервитьорът й предложи меню. Но тя го отказа. Наблизо някаква кола изсвири със спирачки покрай разсеян пешеходец. Меган вдигна глава. И тогава погледите им се кръстосаха. Джош й се усмихна. Тя остана безизразна. Но никой от двамата не откъсна очи от другия. Тя го изгледа как прекосява улицата, влиза в кафенето и се приближава към нейната масичка. Когато я запита дали е удобно да поседне до нея, тя кимна. Джош даде знак на сервитьора и тогава Меган забеляза, че той изглежда уморен. Той не продума почти нищо, докато изчакваше кафето си. Отначало и тя не бе особено словоохотлива. Ала щом започна да разказва историята си, повече не можеше да се спре. Приятелят й я зарязал в Мисури. Не се разбирала с родителите си. Преди време й предложили да се пробва в някаква реклама по телевизията. Преместила се в западните щати. Прослушване след прослушване. Отхвърляне след отхвърляне. Накрая попаднала в школата по козметика.

    - Така и не я завърших – призна тя. – Чух, че търсят козметичка в „Шоуто на Бентли” и се кандидатирах – при следващите думи тя сведе поглед и две сълзи се появиха в ъгълчето на очите й. – След като направих каквото той искаше, ме приеха. И сега, ето ме тук. Плащам си наема и не оставам гладна. Оправям се някак си. Добре съм. Или поне сама си го повтарям.

    Сандвичът на Джош пристигна. Той й предложи половината, но тя отказа. След няколко хапки той избърса устни с кърпичка.

    - Меган, аз те познавам. Виждал съм те да напояваш възглавницата си със сълзи и да обикаляш по улиците от безсъние. Познавам те. И знам, че сама не понасяш в какво се превръщаш.

    - И тогава – Меган докосна ъгълчето на окото си с малкото си пръстче, – щом знаеш всичко, кажи ми къде е Бог във всичко това. Търся Го от много, много време. – Гласът й неусетно започна да повишава тон, докато тя изброяваше на пръсти. – Избягах от нашите. Спя с шефа си. Мотая се по барове, но не стъпвам в църква. Всичко това ме изтощава все повече и повече.

    С тези думи тя прехапа устна и погледна навън през витрината. Джош проследи очите й и след това отново върна поглед към нея. На нея й се стори, че сега той изведнъж бе придобил енергичност и жизненост. Приличаше на учител по алгебра, очакващ отговор от дете, което се затруднява да събере две и две.

    - Къде е Бог във всичко това? – повтори въпроса й той. – Доста по-близо, отколкото си представяш – с тези думи той вдигна една чаша и я задържа. – Меган, всеки човек, който пие от тази вода, отново ще ожаднее. Аз обаче предлагам друг вид напитка. Ако някой отпие от водата, която аз давам, никога повече няма да ожаднее. Никога.

    Отново настъпи тишина. Меган разбъркваше кубчетата лед в чашата си. Накрая запита:

    - Никога?

    - Никога.

    Тя отново погледна през витрината, след това впи поглед в очите му и с цялата възможна искреност, на която бе способна, запита:

    - Кажи ми, Джош. Кой си ти, всъщност? Новият й приятел се облегна назад и отвърна:

    - Вече мислех, че никога няма да попиташ.

    ПЪРВА ГЛАВА. Обезводненото сърце
    Физическата жажда я познавате много добре. Вашето тяло, според някои изчисления, се състои от 80 процента течност. Това означава, че един мъж като мен мъкне със себе си около 70-80 литра вода. Ако оставим настрана мозъка, костите и някой и друг орган, ние всъщност сме ходещи водни балони. Което си е нормално. Ако не ми вярвате, спрете да пиете и гледайте какво става. Последователното мислене изчезва, кожата изстива и става лепкава, жизненоважни органи се сбръчкват. Очите ви се нуждаят от течност, за да сълзят. Устата ви иска влага, за да преглъща. Жлезите ви не могат да охлаждат тялото без помощта на потта. Клетките ви имат нужда от кръв да ги пренася. Ставите ви скрибуцат без ставна течност. С две думи, тялото ви иска вода по същия начин, както автомобилната гума иска въздух. За целта вашият Изобретател ви е оборудвал с индикатор, който показва кога нивото на флуидите е спаднало застрашително. Оставете течностите си да намалеят, и само гледайте как започват да светват предупредителни лампички. Устните се напукват. Езикът надебелява. Коленете се разтреперват. Главата ви заболява. Лишете тялото си от необходимите флуиди, и то своевременно ще започне да подава сигнали. Лишете душата си от духовна вода, и тя също ще започне да подава оплаквания. Обезводнените сърца изпращат отчаяни сигнали. Озъбени настроения. Вълни от тревожност. Нарастващи мастодонти от вина или страх. Да не смятате, че Бог очаква да съжителствате с подобни неща? Безнадеждност. Безсъние. Самотност. Огорчение. Избухливост. Съмнения. Всички тези неща са предупредителни лампички. Симптоми за обезводняване някъде дълбоко у вас. Може би досега не сте гледали на тях по подобен начин. Смятали сте, че подобно на уличните дупки и те са някаква там обичайна част от пътя ви. Тревожността, сте си мислели досега, е закодирана в гените ви като цвета на ириса. Някои хора се раждат с висок холестерин или с наследствена плешивост, или с болнави глезени. А вие явно сте родени с вродена заядливост. Или пък с унаследена меланхоличност. Всеки е вкусвал горчивото усещане на мрачните дни, на унилите съботи. Подобни емоции са си непредотвратими, нали? Абсолютно. Но неутолими, неугасими? В никакъв случай. Погледнете болките на сърцето си не като препятствия за преодоляване, а като сигнали за вътрешна жажда за задоволяване. Те са свидетелства, че нещо вътре в системата е започнало да скърца. Засищайте душата си така, както засищате жаждата си. Отпивайте дълбоки глътки. Попивайте необходимата влага.

    Напоявайте сърцето си щедро и своевременно. Къде обаче се намира тази вода за душата? През един октомврийски ден, на едно столично празненство Исус дава отговор на този въпрос. Хората са наизлезли по улиците за ежегодния фестивал. Ще пресъздават случката как някога Мойсей извадил вода от една скала. В памет на скиталческите си предшественици ще преспиват няколко нощи в палатка. В чест на някогашния чудодеен извор ще изливат вода по земята. Всяка сутрин от фестивала един свещеник ще взема позлатена стомна с вода от извора Гион и ще я занася в храма, минавайки през дълъг кордон от поклонници в две редици. При сигнал от празнични тръби свещеникът ще облее олтара с възлияние от скъпоценната течност. Това се прави веднъж дневно в продължение на цяла седмица. А на последния, на седмия ден свещеникът обикаля около олтара сякаш е Йерихон – цели седем пъти, – напоявайки го изобилно със седем квоти вода. Възможно е именно в този драматичен момент недодяланият равин от северните предели да се е изправил, привличайки погледите на събралите се. „През последния, най-важен ден на празника Исус се изправи и каза високо: „Който е жаден, нека дойде при мен и пие. Както казва Писанието, реки от жива вода ще бликнат от сърцето на този, който вярва в мен" (Йоан 7:37-38, СП). Гиздаво наконтените свещеници се обръщат. Слисани поклонници вдигат поглед. Любопитни деца и беззъби баби спират за миг заниманията си. Този човек им е познат. Някои са го чували да проповядва по еврейските хълмове. Други - по градските улици. Две години и половина са изминали, откакто той се появи от водите на река Йордан. Младият дърводелец вече е познат на тълпите. Но дали са го виждали толкова напрегнат досега? Според текста той се е изправил между хората и е извикал на висок глас. Традиционната поза за преподаване у равините е била посредством седене и на тих глас. Но Исус се изправя и говори на висок тон. Слепият човек е надигал глас, молейки за зрение (Марк 10:46-47). Потъващият Петър е надигал глас, молейки за помощ (Матей 14:29-30). Обладаният от демони е надигал глас, молейки за милост (Марк 5:2-7). И сега същия гръцки глагол използва Йоан, за да онагледи интонацията на Исус. Това не е било някакво стеснително покашляне. Съдийското чукче на небесния Творец удря няколко пъти, извиквайки вниманието на всички присъстващи.

    Христос вика, понеже разполага с малко време. Последните няколко секунди в неговия пясъчен часовник се процеждат през тясното устие. Само след шест месеца той вече ще мъкне тежък кръст по улиците на същия град. А хората? Хората умират от жажда. Те се нуждаят от вода, и то не само за гърлата си, но и за сърцата си. По тази причина Исус отправя своята покана: Сбръчкват ли се от безводие дълбините на вашето естество? Тогава пийте от мен. Както насища вашето тяло, Исус е способен да засища душата ви. Той ще я оросява. Ще я облива. Ще омекотява засъхналото и ще напоява закоравялото. Как? Подобно на водата Исус може да достигне кътчета, до които ние нямаме достъп. Хвърлете камък към стената, и той ще се удари в нея и ще падне долу. Лиснете кофа вода срещу стената, и тя ще се разплиска навсякъде по нея. Молекулярният й състав позволява на водата изключителна мобилност. Същата тази течност, която се спуска с грохот през Ниагарския водопад, приема напълно различен характер, когато нежно и грациозно се процежда през тясна пукнатина. Водата умее да достига кътчета, до които нямаме достъп.

    Същото се отнася и за Христос. Той е дух и макар да има вечно тяло, той по никакъв начин не е ограничен от него. Всъщност в същия текст Йоан пояснява в скоби: „А когато каза „жива вода”, той говореше за Духа, който предстоеше да се даде на всекиго, повярвал в Него...” (Йоан 7:39). Духът на Исус се спуска по гърлото на вашата душа, отмивайки всички притеснения, отмахвайки всички съмнения. Той донася на душата ви същата онази свежест, която водата донася на тялото ви. А най-хубавото е, че дори не се налага да му даваме напътствия как точно да го стори.



    На водата никой не й дава акъл, нали? Кога за последно ви се е случвало, преди да я погълнете, да я погледнете и да й дадете напътствия: „Десет капки да отидат към далака ми. Петдесет да се насочат към сърдечносъдовата ми система. Останалите от вас заминавате на север към мозъка ми. Днес нещо ме сърби под скалпа." Без да й се обяснява, водата някак си сама знае накъде точно да се насочи. Колко по-добра представа пък има вашият Създател! Вашите напътствия въобще не са му необходими. Но без вашето разрешение той не може да свърши нищо. Подобно на водата Исус няма да дойде у вас, ако не го преглътнете. Казано в прав текст, това означава да проявите готовност да се предадете на Неговото господство. Човек може да нагази до кръста в река Колорадо и все пак да си загине от жажда. Докато не се наведе да пие от нея, водата няма как да проникне в него. Докато не се поклони да отпие от Христос, резултатът също ще е никакъв. Кой няма нужда от вода? Кой не изпитва необходимост да се освободи от страховете, тревогите или гузността? Обърнете внимание до каква аудитория е отправена поканата на Исус: ,Който и да е жаден, нека дойде при Мен и нека пие" (37 ст., 1МЮУ, курсивът е мой). Вие влизате ли в тази категория? Тогава пристъпете към кладенеца. Водата е и за вас. Всички възрасти са поканени. И двата пола са добре дошли. Никоя раса не е аутсайдер. И работохолиците, и лентяите. И начетените, и невежите. Всеки е добре дошъл. За да пиеш, не се налага да носиш специални акредитации, спестени авоари или специфични доктрини. Просто идваш и следваш инструкциите от какво точно -или по-скоро, от кого точно - да отпиеш. От него. За да може Исус да свърши същото, което водата върши за тялото ни, ние трябва да му позволим достъп до нашето сърце. Дълбок, съкровен, интимен достъп. Приемайте Христос. Попивайте Духа му. Предоставяйте му достъп до скришните кътчета на живота си. Позволявайте на Исус да се превърне в жива вода за душата ви. Как впрочем става това? За начало започнете да обръщате внимание на жаждата си. Не пренебрегвайте чувствата за самота. Не отричайте напиращия гняв. Неспокойният дух, стомашните язви и среднощните кошмари са като изстрели от сигнален пистолет, експлодиращи високо в небосклона. В тази и тази област имаме вопиюща нужда от поне мъничко влага! Не допускайте сърцето ви да се превръща в ошав. Ако действително обичате хората, които се нуждаят от любовта ви, тогава не пропускайте да напоявате душата си. И пийте качествена вода. Не са ви нужни съмнителни течности с мръсен вид, мътен вкус или гнусен мирис. Не ви трябват изкуствени оцветители или подправени овкусители. В никакъв случай! Когато тялото ни изпитва жажда, ние знаем към какво да посегнем. Тогава нека същото да правим и за сърцето си. Не всяко нещо, което допирате до устните си, ще утолява жаждата ви. Обятията на забранената любов може да заситят за кратко, но само толкова. Осемдесет часовата работна седмица може да ни придаде чувство за пълноценност, но няма да отстрани жаждата. А специално внимание обърнете на бутилката с надпис „религия". Последвайте примера на Исус. Забележете в каква точно обстановка той надига глас. Тук той не се обръща към блудници или бандити, нито към затворници или заточеници. Не, думите му са насочени към вярващи хора, събрали се на религиозна конференция. Денят е национален църковен празник. Човек очаква едва ли не в следващия стих да се появи и папата. Навсякъде е пълно с всевъзможни религиозни символи: храмът, олтарът, празничните тръби, свещеническите одежди. Към всяко от тези неща Исус би могъл да насочи жадните хора като към източник на вода. Ала той не го прави. Всички тези неща са просто символи. Той посочва към самия себе си, понеже самият той е центърът и изпълнението на всички символи. Религията би могла да умиротвори душата, но никога няма да я засити. Църковните дейности могат да прикрият жаждата, но единствено Христос е способен да я утоли. Затова пийте от него. И пийте редовно. В това изречение Исус прибягва към глагол, който намеква за повторяемо преглъщане. Буквално, той отправя покана към жадните „да идват при него, да отпиват и да продължат да пият". Една бутилка няма да насити жаждата ви. Съхнещите гърла се нуждаят от всекидневно отиване. Жадните души се напояват само с непрекъснато общение. Преди края на тази глава искам да ви подаря едно помощно средство - молитва за жадното сърце. Носете го със себе си така както колоездачът си носи бутилката с вода. Тази молитва очертава четирите жизненоважни течности, които напояват душата: разпятието на Христос, енергията на Духа, кормилото на Отец и неговата агапе любов. Никак не е трудно дори да я научите наизуст. Просто запомнете думата РЕКА. Господи, идвам жаден. Идвам, за да отпия, за да получа. Приемам делото на твоето разпятие и твоето възкресение. Греховете ми, знам, са получили прошка. Смъртта ми вече е надвита. Искам да черпя от твоята енергия. С помощта на твоя Дух имам сила за всичко чрез Христос, който ме подкрепя. Отстъпвам ти кормилото на своя живот. Вече принадлежа на теб. Нищо не идва при мен, без да е преминало през теб. Искам да получавам от твоята любов. От нея абсолютно нищо не би могло да ме отдели. Всеки от нас се нуждае от редовни, ежедневни глътки от Божия резервоар. От опит знам, че тази молитва намира приложение в най-различни ситуации: в напрегнатото бизнес събрание, в отегчителния сив ден, в многочасовото шофиране, в отговорната командировка, в определящото характера решение. По няколко пъти дневно аз пристъпвам към непресекващата и непресъхващата РЕКА на Божието присъствие. Там наново черпя от постиженията на неговото Разпятие, от силата на неговата Енергия, от спокойствието, че той държи Кормилото, и от изворите на неговата Агапе любов. Елате да отпием заедно от бездънния извор. Няма нужда повече да живеете с това обезводнено сърце. Приемете делото на Христовото разпятие. Вкусете от енергията на Неговия Дух. Връчете му кормилото на своя живот. Пийте от Неговата агапе любов. Отпивайте редовно и дълбоко. И ще видите как от самите вас ще започнат да бликат реки с жива вода.
      1   2   3   4   5   6   7

    Коьрта
    Контакты

        Главная страница


    Елате, жадни Макс Лукадо