• Ключови думи
  • Eugene Borel
  • Saint Girons

  • Скачать 384.15 Kb.


    Дата20.04.2018
    Размер384.15 Kb.

    Скачать 384.15 Kb.

    Против абсолютическото схващане на върховната държавна власт Ректорска реч на д-р Стефан Киров



    Против абсолютическото схващане на върховната държавна власт
    Ректорска реч на д-р Стефан Киров

    25 ноември 1906 г.

    Анотация: Статията разглежда суверенитета като понятие на конституционното право. Авторът прави критичен анализ на съществуващите схващания в теорията на самото понятие „суверенитет“ и отрича застъпеното в доктрината абсолютисткото схващане за суверенитета. Аргументира се, че държавната власт не е абсолютна и безгранична и нейният суверенитет се простира в определена сфера, ограничена както юридически, така и фактически. Юридически е ограничен от запазените права и свободи на действие за личността, и фактически – от суверенитета на съседните държави. Авторът отрича полезността на едно реалистко априорно определение на понятието суверенитет, като смята, че суверенитетът може да се опише като „компетентността“ на държавата, т.е. като правото ѝ да упражнява своите държавни права само в определени граници. На базата на подобно определение авторът поддържа, че е възможно постигането на политическата свобода в рамките на отделната държава и обединението на народите за постигане на общи цели и удовлетворяване на общи нужди. Предчувствайки „чудовището на войната“, което ще вилнее през 20 век, авторът посочва, че е повече належащо да се премахне от теорията за държавата опасният анахронизъм ‒ абсолютическото схващане на суверенитета.“.

    Ключови думи: държава, върховна власт, суверенитет, абсолютизъм, индивидуални права, независимост, федерация, обединение, сила, автономия, политическа свобода.

    Между всички термини, с които оперира държавната наука, централно място заема ‒ както и трябва да бъде ‒ понятието за държавата. А пък главен признак на това понятие, и следователно необходимо за неговото разбиране, е понятието за върховенството или суверенитета на държавата. Интересно е, обаче, че и единият, и другият от тези два термина остават и до днес още далеч от едно ясно определение.

    Ние всички живеем в държавата, образуваме държава; но когато речем да определим същността на това нещо, от което съставляваме част, ние се намираме в голямо затруднение. В безсилието си, ние започваме да сравняваме, да описваме, да посочваме белези. Ала и тия белези нищо не помагат, когато и те самите са още по-неопределени. За нещастие, такъв е именно случаят и с качеството на суверенство, което приписваме на държавата.

    Според едни държавата е реално олицетворение на върховенство, на суверенитет. Държавата не може да не бъде върховна. И едно политическо общество, което притежава това качество, е държава. Това качество пояснява извънредно много понятието държава, толкова повече, че то е характерен белег само на държавата: държавата е суверенна и само тя е суверенна; никой друг не стои над нея, а тя стои над всичко в нея. „Върховенство“ и „държавност“ се така почти сливат и стават едно и също нещо.

    Не, казват други, работата съвсем не е така проста. Ние знаем от фактите, които са пред нас, че има и други политически тела, които се намират в самата държава и които много приличат на държавата, тъй като и те в някои отношения не зависят от по-горна власт; и там може, следователно, да се припише качеството на върховенство, ако не във всичко, то поне в някои отношения.

    Но това не стига, отговарят трети. Пълна самостоятелност е само когато едно политическо тяло е независимо от всяка друга власт не само в някои отношения, ами във всяко отношение. До тогава можем да имаме само автономност. Автономията се превръща във върховенство, когато нищо не стои над политическото тяло, което го притежава, и това тяло е тогава ‒ държава.

    Ала пак от фактите знаем, че има политически тела, които отговарят на всичко, което досега сме свикнали да приписваме на държавата, и при все това не се ползват с пълна независимост от друга власт във всяко отношение. Така има днес държава, влизаща в състава на друга държава; първата е като подчинена на втората ‒ както частта бива подчинена на цялото ‒ и при все туй тя пак остава като държава. Значи, става наложително да приемем, че може да има държава, която да не притежава върховенство. Една държава никому и в нищо неподчинена ‒ ще бъде суверенна държава; а една държава, подчинена някому или на нещо ‒ ще бъде несуверенна, или непълно суверенна.

    Но ако е така, тогава пък се явява тази мъчнотия: по какво ще отличаваме несуверенната държава, в нейното отношение към суверенната, от която образува част, ‒ от една автономна област, в нейното отношение към държавата, от която тя също така е част? И едната, и другата имат ограничена самостоятелност. Всички части вътре в държавата си приличат по това, че те всички, каквото име и да носят, са все нейни подчинени части, а тя единствена е суверенна, като никому неподчинена. По какво ще отличаваме тия подчинени части една от друга? И ако не е върховенството характерният белег на държавата, то какъв е белегът, който прави една член-държава, ако и подчинена, при все това държава? По какво тя се отличава от една област, която също като нея няма суверенност, и от една суверенна държава, която също като нея е държава, но е и нещо повече ‒ суверенна държава?

    Ето въпроси, на които удовлетворителен и единодушен отговор още не е даден.

    Щом оставим на страна абстракциите и се опитаме да пристъпим към реалния мир, намираме се в още по-отчаяно положение.

    Преди всичко, ако върховенството на държавата схванем като независимост от по-горна власт, то може да има смисъл, когато говорим за отношенията на държавата спрямо други държави ‒ за нейната негативна дейност към тях: тя, юридически, заповядва сама на себе си, и не позволява на никоя друга държава да й заповядва. Но това е, което най-малко ни интересува във вътрешното държавно право; за нас е по-важно да знаем в какво ‒ и в какво положително ‒ се изразява върховенството на държавата към всичко подчинено на нея. Ако тя е върховна и във вътрешно отношение, и ако под това върховенство трябва да разбираме една напълно независима и неограничена вътрешна дейност, как може да се примири това със съществуването на някакви автономни права вътре в държавата? Ако тия последните могат да съществуват, не е ли вече това едно накърнение на върховенството на държавната власт? Очевидно, положителният отговор се налага. Нещо повече даже: понеже вътрешните тела представляват една градация от автономност по отношение на държавата, ще трябва да приемем, че и върховенството на държавата, по отношение на тях, се явява в един вид градация от накърненост: най-долу държавата ще заповядва почти във всичко, най-горе тя ще заповядва съвсем малко, почти никак. Но щом е така, това вече е далеч от всяко върховенство, което по самото си естество е едно абсолютно понятие: то не търпи никакво ограничение.

    Така теоретическите мъчнотии в схващането на върховенството на държавата се увеличават до неимоверност, когато дойдем до практичното приложение на това понятие.

    За да бъде логична със себе си, от една страна, и от друга, за да отговарят нейните термини на фактите от действителния мир, днешната държавна наука, оплетена в едно спекулативно схващане на държавния суверенитет, търси изход ‒ сполучливо или не, е друг въпрос ‒ в обяснения пак от същия спекулативен характер. Така, казва се: правдините, които са дадени на известни части на държавата, са дадени от държавата: тя ги дава, може и да ги вземе; когато ги дава, или ги търпи, а не ги отнема, тя с това сама ограничава себе си; следователно, това не е накърнение на нейния суверенитет.

    Би могло на всеки случай и тук да се възрази : онова, което кара държавата да ограничава сама себе си спрямо своите части - не е ли вече едно накърнение на нейното върховенство? Държава, власт, поставена под каквато и да е принуда, не е върховна.

    Но нека приемем положението, на което изглежда, че днешната държавна наука се установява. Оставяме настрана засега въпроса за различието между една суверенна и една несуверенна държава и за различието между тази последната и други по-долни единици. Според най-разпространения възглед днес се счита, че върховенството на една суверенна държава се изразява във външно отношение ‒ в нейната пълна независимост от всяка външна власт: тя е независима, във вътрешно отношение ‒ в нейното неограничено заповедничество над всичко, що е у нея: тя е неограничена, или най-много ‒ ограничава сама себе си.

    И така, абсолютна независимост от всяка външна намеса; абсолютна неограниченост пред всяко вътрешно упорство, това е днешното понятие за онова съществено качество, което прави държавата суверенна.

    А това е ‒ всички го знаем ‒ което едновременно прави от държавата една ужасна стихия.

    Ако надникнем в областта на политиката, където това схващане за суверенитета преодолява, ние ще видим, че то е докарало повече вреди, отколкото ползи. Без голяма стойност за науката, за която то не е донесло нищо друго, освен противоречия и нескончаеми прения, то е било извънредно пагубно за народите: то се е противопоставяло на естествения стремеж на човечеството към по-голямо сближение и обединение и към извоюване по-голяма политическа свобода.

    Всеки знае какво е положението между съседи. Две съседни държави имат много общи интереси, които налагат споразумение, обединение. Но това те считат за невъзможно, тъй като всяка завистливо пази своя суверенитет. Хората, които ги управляват, са наследили това понятие от своите предшественици и желаят да го предадат неизменено на своите наследници. Как ще се обединят две държави, когато с това те ще изгубят своя суверенитет! За да се обединят в траен съюз, ще трябва едната да се подчини на другата или пък и двете на една трета държава, образувана от тях двете. Но тази трета държава, макар и това да са те самите, ще стои над всяка от тях ‒ ще им заповядва. И не само това. Всяка намеса на едната в работите на другата, работи, които живо интересуват и нея, е абсолютно недопустимо. Така стоят те една до друга, обръжени и двете, подозирайки една друга, стараейки се да се изненадат, да се измамят ‒ наежени една против друга. И най-нищожният повод може всеки миг да докара до кръвопролитно стълкновение.

    Как е във вътрешно отношение? Държавата е Левиатан. Всичко ѝ е подчинено. Като нещо чуждо за поданиците си, тя често пъти взема залъка от устата на гладния; във всеки случай взема повече, отколкото дава; взема и това, което не може никога да даде ‒ живота. И навсякъде, където не срещне решителен отпор, тя налага послушание, вериги.

    Чуждите налагат на нея своята власт, ако тя не умее да се брани. На ония, които нямат физическа сила да ѝ упорстват, тя налага своята власт: те стават нейни подчинени. С чужди и със свои тя воюва, за да брани или поддържа своя суверенитет ‒ едно понятие, което се мъчно долавя като понятие и което се прилага на дело само чрез въоръжена сила.

    Теоретикът, пък и практикът държавник, имат силно да се замислят: да не би, най-после, тоя прехвален суверенитет да е нещо съвсем друго от онова, което теорията досега напразно се мъчи да схване? Щом не намираме критерий, по който да го разпознаваме, да не би съвсем да няма такова нещо? Ако това, което досега се е наричало суверенитет, е просто грубата сила, или пък волята на някого, или законът, или нещо друго: нека се разбере това и нека се каже.

    Суверенитетът важи за нас като юридически термин. А да му придаваме абсолютен характер, не е ли да го поставяме изобщо вън от областта на правото?

    Ние днес не признаваме ни суверени, ни тяхна воля, а само закони и законни права и задължения. Не е ли възможно да е също такъв случаят и с новия всесилен властелин ‒ държавата? Тя, която определя правата всекиму, нима сама може да действа произволно? А щом тя действа ‒ както се приема, че действа ‒ винаги закономерно, тогава къде е мястото за една абсолютна, независима, неограничена дейност? Време е сериозно да се запитаме: наистина ли държавата е абсолютно независима по отношение на съседите си; наистина ли тя е абсолютно неограничена по отношение на своите поданици, както обикновено се мисли?

    Моите наблюдения ме довеждат до отрицателен отговор. Аз ще се спра само на четири мотиви, които дават право, мисля, да предполагаме, че обикновено приеманото абсолютическо понятие за върховната власт на държавата може и да е погрешно.
    ***
    I. Че има някаква грешка в схващането на суверенитета като едно абсолютно качество на държавата, се вижда преди всичко от невъзможността да се конструира и обясни по този начин това понятие.

    Разногласието у най-видните автори, които са се занимавали с предмета, са най-нагледното доказателство за това. Може смело да се каже, че няма двама автори в цялата огромна литература по този въпрос, които да са напълно съгласни върху самото значение на думата „суверенитет“. Още самият ѝ създател ‒ тя се дължи на Johan Bodinus, или Bodin, живял в 16-о столетие ‒ още той веднага е посрещнал големи мъчнотии да оперира със своя нов термин. Той пръв е схванал суверенитета в абсолютически смисъл. Суверенитетът е ‒ казва той ‒ „lа puissance absolue et perpetuelle d’une republique“ (под „republique“ тук се разбира държава). Власт или сила абсолютна; всичките ѝ атрибути са такива: тя е една-единствена, неделима; тя е пълна, неограничена ‒ само един Бог стои над нея; тя е трайна, непрекъсната (perpetuelle); тя не може да се отнема, ни да се възвръща в даден срок. Тя не е закон, защото суверенът стои над закона ‒ той прави закона, а не закона него, и т.н. Цялото схващане на Боден е абсолютическо.

    Но вижте мъчнотиите: Боден не може да подкрепи своето понятие ни исторически, ни логически, ни юридически. Не исторически, защото той приема, че сувереността е есенциалът на държавата ‒ олицетворен в нейния суверен ‒ и при все това е принуден да откаже суверенството на много държави и суверени. Не логически, защото според абсолютическото схващане,щом суверенитетът на държавата е концентриран на едно място ‒ в един орган ‒ тогава не държавата, а тоя орган става абсолютен господар, следователно никакво ограничено управление не е възможно. Най-после, не и юридически, защото се добавя и една юридическа пречка, която Боден не знае как да премахне. Като юрист той не може да отрече съществуването на едно частно право. Частната собственост той признава за неприкосновена и в нея личността за независима. И така неограничената уж власт на държавата намира едно значително ограничение в частната собственост и в частното право изобщо.

    Теорията на Боден, както се знае, изкара до абсолютизъм във Франция и другаде. Знае се, обаче, тъй също, че абсолютизмът не навсякъде можа да възтържествува. В повечето страни, преди да се закрепи, той породи силен отпор. Достатъчно е да споменем, че в периода от Боден до Людовик XIV се броят редица сполучливи въстания: в Нидерландия, Швейцария, Италия, Англия. Щатите, съсловията, лордовете добиват правдини, изтръгнати от кралската власт. Паралелно с тези факти върви, разбира се, и в теорията едно течение ‒ което можем да наричаме демократическо ‒ противоположно на иногурираното [въведено, бел. моя, В. Петров] от Боден монархо-абсолютическо. И то не се явява тепърва в този период, а води началото си от много по-рано. 250 години преди Боден Марсил от Падуа ‒ който пък върви по стъпките на св. Тома Аквински ‒ учи, че народът е който дава властта на краля и може и да го наказва. Също и през времето на Реформацията писателите и от двата враждебни лагера, католически и протестантски, апелираха все към народа. И в черковната, и в политическата богата литература от тоя бурен период теорията за народния суверенитет бе, речи навсякъде, готова да назрее. Тя чакаше само да се подкрепи от събитията в Англия през 17-о столетие, за да подготви от своя страна онези във Франция през 18-о столетие. Най-видният неин теоретик в Англия е Джон Лок. Но безсъмнено Ж.-Ж. Русо е най-разпаленият и най-популярен разпространител на теорията, позната от него насам като теория на народния суверенитет.

    Но интересното за нас е да отбележим, че и Русо е също такъв пълен абсолютист в схващането на върховната власт, какъвто е и Боден. По силата на обществения договор всеки гражданин отстъпва всички свои права на държавата срещу една част от тях, които държавата ще му върне гарантирани. Държавата, наричана Etat (състояние), когато стои, е суверен, върховен господар; когато действа, тя действа абсолютно. По силата на самия договор всеки се е задължил да ѝ се подчинява безусловно. Така разпаленият проповедник на свободата на личността се явява в същото време като безогледен защитник на един абсолютен суверенитет. Русо и Боден се срещат.

    Боден и Русо се срещат още и по това, че те приравняват върховната власт на държавата с една воля. Затова те и не се спират да разискват по-нататък каква е същината на върховната власт. Касае се за действията на държавата; държавата прилага силата на всички (на цялото), тъй както диктува волята на монарха ‒ според Боден, или пък общата воля ‒ според Русо. И в двата случая действа една абсолютна власт (puissance absolue).

    Не е тук място да се спираме на подробности, нито да проследим мненията на всички представители на едното и на другото течение. Едното, започнато от Боден - започнато с крайност, - другото, завършено от Русо и закарано до крайност от него - си остават и до сега абсолютически: и двамата признават един абсолютен суверен, било то едно лице, едно събрание, или цял народ.

    Ни Боден, ни Русо, сякаш не са предугаждали, че могат куп държави да образуват един съюз, в който те да се слеят, без да изчезнат, и от съюзяването им да излезе една нова целокупна държава.

    Още преди започването на Великата френска революция този факт се осъществи оттатък Атлантика с превръщането на Северноамериканските щати в един федеративен съюз. Същият пример се последва през миналото столетие от Швейцария, която от конфедерация се превърна във федерация. Същото стана и с обединена Германия ‒ за да не говорим и за други по-далечни примери. Тези нови явления възобновиха с голяма живост пренията относително суверенитета на държавата. Кой е суверенът в съюзната държава: Съюзът ли? Отделните държави ли? И двете ли? И трите тия разрешения на проблема са давани. А всяко едно от тях предполага, разбира се, различно схващане на понятието за суверенитета.

    Едни, напр. швейцарецът Борел1, намират, че само съюзът е суверенен. Щом суверенитетът е ‒ както твърди Боден ‒ необходимо качество за държавата, то несуверенна държава не може да съществува. Значи в една конфедерация всяка от съюзените държави си остава държава и суверенна държава; но в една федерация всяка от съюзените държави престава да е държава. Само съюзът е държава и, разбира се, суверенна държава. И така швейцарските кантони, германските държави не са даже държави. Други, като Георг Либе, Йелинек и пр. приемат членовете на една съюзна държава за държави, само не за суверенни държави. Само съюзът, и според тях, е суверенен; частите му са държави, но не са суверенни.

    Второто разрешение ни дават американските автори, начело с Calhoun. Щатите на Северноамериканския съюз ‒ една федерация ‒ са суверенни, и само те са суверенни. Централната власт (съюзът) е произлязла от тях: тя упражнява само делегирани права.

    Едно трето разрешение е теорията на така наречения „споделен суверенитет“, изникнала при изникването на Северноамериканския съюз. Съюзът се яви като нещо ново; яви се и теория нова, в разрез със старото схващане. Федерацията е държава от държави; всяка си има своя суверенитет. И съюзът е суверенен, и отделните щати са суверенни. Създадени са две правителства, две власти, независими в своята сфера, които си споделят суверенитета. Има значи два суверенитета един до друг.

    Тези три схващания достатъчно говорят сами за себе си. Наистина, за да се разрешават подобни задачи правилно, трябва преди всичко да е установено едно правило, едно мерило. За да се даде точен отговор при всеки един случай, трябва да знаем в какво се състои качеството на суверенитета ‒ каква е неговата същност, какъв е критерият, по който ще го разпознаваме. Но именно по този въпрос разногласията са най-големи. Имаме толкова мнения, толкова определения, колкото и автори, но ни едно не е напълно задоволително. Всяко мнение изразява, разбира се, нещо по суверенитета, но никое не го определя достатъчно, с пълнота, неподлежаща на критика. Едни имат предвид повече отношенията на държавата навън, други навътре в себе си. Много от дадените определения са едно и същото нещо, изразено в други термини. Всички определения имат това общо, че се изразяват едни положително, други отрицателно, но всички все са термини абсолютни. Например:

    Самоопределяне на своята компетентност (определение на Hänel);

    Независимост от по-горна власт (на Waitz);

    Самонаправляемост (на Laband);

    Ненаправляемост чрез чужда воля (на Cooley);

    Неподчиненост под контрола (на Rosin);

    Задължимост изключително чрез своя собствена воля (на Jellinek), и пр. и пр.
    ***
    II. Че е неудовлетворително абсолютическото схващане на суверенитета като абсолютна независимост навън от държавата и абсолютна неограниченост навътре в нея, се вижда още по-нагледно, щом вземем да прилагаме тоя възглед върху фактите, на които той не трябва да противоречи.

    Ние видяхме как още сам Боден се е намирал в голямо затруднение в приложението на своя принцип. За него ту суверенът, ту народът е суверен. Кой е суверенът в Англия ‒ той не може да каже. Римско-германският император според Боден не притежава суверенност, защото там сеймът е суверен, а пък Дания и Полша той не признава за суверенни държави, защото нямали начело абсолютни крале!

    Пуфендорф намира, че изобщо „съюз“ между държави е немислим, защото суверенитетът е един и неделим.

    Сам Жан-Жак Русо намираше, че „представително управление“ е невъзможно, защото всеки гражданин, щом сложи властта си в ръцете на представители, изгубва я; суверенитет може да се упражнява само пряко.

    Историята флагрантно демантира и двете тия пророчества. Трябва да се помирим както с факта на представителното управление, тъй и с факта на съюзната държава ‒ те съществуват.

    Но за да видим най-нагледно противоречието между суверенитета на теория и приложения суверенитет, нека видим, как се прилага принципът при съюзната държава. Кой притежава там суверенитета? Винаги народът ‒ това е несъмнено за всеки поддръжник на демократизма; но пита се в случая: кой народ? Понеже народ е цялото, народи са и частите; всеки народ за себе си, всяко население, всяка една от съюзните държави са ли, или не са суверенни?

    Какво говорят фактите?

    Борел казва, както видехме, че частите не са суверенни; ако да бяха суверенни, те щяха да са държави. Значи, за да ги изкара несуверенни, теорията отива дотам, че им отказва даже правото да бъдат държави. Но кой не знае, че напр. германските държави продължават да се наричат държави? Те имат държавни глави или съвети начело, имат си отделни конституции и местно държавно право. Съюзната конституция говори навсякъде за отделните „държави“ и „правителства“ като такива. Чл. 1 изрично почва с думите: „Съюзната територия се състои от Държавите…“. Същото е и със Съединените държави [щати, бел. моя, В. Петров]. Всека отделна държава е „държава“ (State), а пък съюзът се нарича само съюз (Union). Същото е и за швейцарските кантони. Тук съюзната конституция говори наистина за „кантони“, но пък всяка отделна конституция говори за кантона като „държава“.

    Предвид на тези факти теорията трябваше да отстъпи и да признае отделните държави на съюза като държави. Но старото схващане не признава несуверенна държава, а също тъй не признава и два суверена на едно място. За теорията не оставаше освен едно от двете: или отделната държава не е държава, или, ако е, не може да е суверенна държава. Значи трябва да се приеме една нова конструкция: държава без суверенитет. Из този път ударва [тръгва, бел. моя, В. Петров] новата германска школа. Тя предпочита да напусне старото схващане на суверенитета като есенциал на държавата, подържано от най-старо време дори до днес, но не да се откаже от абсолютните свойства на суверенитета: единство, пълнота, абсолютност.

    Според Хенел, казва Либе2, суверенитет е правото на държавата да определя сама своята компетентност. Но това не значи, че всяка държава има това право. То не е необходимо условие, не е есенциал на държавата. За да има държава, трябват три неща: 1) територия, 2) поданици, 3) заповеднически права (Hoheitsrechte)3.

    Това признание на отделните части като държави със свои „държавни права“, се прави с цел да се съгласи теорията с фактите. Но съгласието пак не е пълно. Защото тези държави сами се считат, в тия свои „държавни права“, за суверенни. Швейцарската конституция говори в своя чл. 1: „Съединените чрез настоящия съюз народи на 22-та суверенна кантони (из­броява ги); и в чл. 3: „Кантоните са суверенни, доколкото тяхното суверенство не е ограничено от съюзната конституция, и като такива те упражняват всички права, които не са делегирани на съюзната власт“.

    Срещу всичко това ето какво казва Либе: „Германските князе могат да продължават да се наричат суверени; чл. 3 на Швей­царската конституция може да говори, че кантоните са суверенни, науката си остава на своето, че влезлите във федерация държави не могат по никой начин да бъдат суверенни“.

    Очевидно е, че суверенитетът, както го схваща този автор, не е оня, за който са мислили ония, които са влезли в герман­ския или швейцарския съюз.

    Същото е и с опитите да се приложи абсолютическото схва­щане на Северноамериканския съюз.

    Ето един букет от коренно противоположни отговори по въпроса за суверенитета в тоя съюз, дадени от юристи еднакво авторитетни4:

    Travers-Twiss: Отделните щати не са независими от съюза, но това не им пречи да бъдат суверенни.

    Wheaton, Halleск и др.: Те са суверенни във вътрешно отно­шение; не са суверенни в международно отношение.

    Ortolan, Vollgraff и др.: Те не са суверенни в никое от­ношение.

    Calhoun: Те са суверенни във всяко отношение и само те са суверенни, а не и съюзът, който има само делегирани права.

    ***
    Спрем ли се върху опитите на отделни автори да подкрепят своето схващане, като го приложат на фактите, ще видим, че щом то е абсолютическо, то неминуемо довежда до противоречия. Понеже е невъзможно да се упорства на фактите ‒ както прави Георг Либе ‒ то става необходимо да се видоизменя теорията. В „Die Lehre von den Staatenverbindungen“ (1882) Йелинек, който също като Либе, приема, че има държава несуверенна и държава суверенна, поддържаше, че първата винаги изниква по волята на една суверенна държава. Това учение той бе принуден да оттегли във второто си по-голямо съчинение „Gezetz und Verordnurg“ (1887)5. Сега несуверенната държава може и да бъде заварена като държава; нейните права не са производни, а първоначални, и по това тя се отличава от по-долните части на държавата, надарени от нея са известни управителни права ‒ които са едновременно и длъжности за тях. Но и на несуверенната държава тя трябва да остави нейната „държавна дейност“, като й остави „заповедническите права“; тя може обаче винаги и да ги отнеме, „тъй като те се намират в нейната потенциална сфера“6. „Суверенната държава може ‒ казва Йелинек ‒ да експроприира несуверенната, без a priori да е поставена някаква формална юридическа пречка за това“.

    От това би следвало, че напр. Турция, като сюзеренка на България, може законно да си присвои всичките права на България!

    В последното си капитално съчинение „Учение за модерната държава7 на с. 452 Йелинек изрично посочва именно примера за България. Изменение в отношението между Турция и България не може да стане, защото то е определено от един международен акт; но Египет например може да бъде ограничен от законите на Турция. Значи явяват се вече и два вида несуверенни държави, гарантирани и негарантирани, от които първите отново се изтръгват от определението на несуверенна държава.

    Фактическото положение на така наречените несуверенни държави, пък и тяхното юридическо положение, според нас, не позволяват да се приеме правото на по-горната държава да ограничава по своя воля правата на отделните държави. Една държава член на съюз се намира наистина в някои определени отношения в зависимост от цялата държава; но правата, които тя си е запазила, се смятат за непокътнати. Докато напр. в Германската конституция стои, че никакви изменения не могат да стават в ущърб на една отделна държава, без нейно съгласие, никакви ограничения не са възможни, освен като насилие.

    А също тъй и от факта, че отделната държава не може сама да увеличава своите права в ущърб на суверенната, не може да се вади аргумент. И суверенната държава не може да увеличава своята компетентност в ущърб било на подчинените си, било на съседите си.

    И така, щом като отхвърлим допусканото от Йелинек8 право на суверенната държава да ограничава компетентността на несуверенната, и следователно като приемаме, че компетентността и на съюза, и на отделните държави е предварително определена, мъчнотията в приложението си остава.

    Едничката разлика, която съществува между една „несуверенна“ държава и една „суверенна“, е само тази, че първата действа, като държава, по своя собствена воля, само че в някои отношения действа и по волята на суверенната, (която воля впрочем се изказва и с нейно участие) ‒ или по точно, наредено е суверенната да действа и за нея; а суверенната държава действа във всяко отношение, юридически, само по своя собствена воля; иначе казано, тя не се намира в никаква държавноправна връзка с никоя друга държава поставена над нея. Значи само съществуването или липсата на тая връзка ‒ това единствено определя разликата между двете. Но с това още далеч не сме доказали какъв е характерът на тази връзка, на това отношение, и именно не сме доказали, че тя означава за по-горната държава една неограничена власт спрямо всичко, което се намира вътре в нея.

    Свикнали да схващат суверенитета подобно на неограничената власт, която едно време се е признавала на суверена ‒ значи в абсолютен вид, ‒ повечето автори настояват, че суверенната държава е пълновластна (всевластна) у себе си.

    Но когато виждат, че фактически на това всесилие са поставени пречки, тогава те мислят, че избягват мъчнотията, като настояват по-нататък, че ‒ въпреки всички фактически пречки ‒ юридически, тия пречки не съществуват. Но важното тук е, че тия пречки не са напр. някои актове, противни на установеното право или правни начала; те са фактите, въз основа на които трябва да се установи теорията ‒ те са волята и конституциите на народите.

    За абсолютното схващане никакви пречки не са допустими; това е естествено; защото противното би значило да се събори издъно цялото понятие за суверенитета. Но щом виждаме, че пречки, че ограничения, при все това съществуват, не е ли време да се попитаме: да не би пък грешката да е в схващането?

    Досега простата държава, със своята власт, е нивелирала всичко в себе си. Днес - съюзната държава иде да обори това схващане и да спаси и потъпканото самоуправление. Съюзените държави идат да кажат на поставената над тях обща държава, че и те са държави като нея и точно като нея самостойни в своята сфера.

    Населенията, които желаят да остават обединени, идат да заявят, че те разбират съюз само при запазване на своите права ‒ на своите предишни суверенни права. Само ако това е възможно, то и съюзът ще бъде възможен; ако не ‒ не.
    ***
    III. Несъстоятелността на абсолютическото схващане на суверенитета изпъква наяве още и като обърнем внимание на двойствения или двуличен характер на това понятие. То е като Янус ‒ с две лица. Суверенитетът се проявява навън и навътре, по отношение на собствените части и поданици на държавата. Затова и терминът, с който ще означим неговата същност, трябва да описва и двете тия направления. А абсолютното схващане не може да намери такъв подходящ термин.

    Нека вземем напр. термините независимост, неограниченост и пр.

    Е ли държавата напълно независима, неограничена и пр. навън и навътре?

    Навън, както казахме, тя е независима в един отрицателен смисъл: тя не позволява на други да ѝ се месят и се старае да поддържа това със своята физическа мощ. Но неограничена навън тя съвсем не е. Другите ѝ дават отпор. Нейната сфера на действие се ограничава със собствените ѝ граници, и тия граници зависят не само от нея, а еднакво толкоз и от съседите ѝ. С установяване на границите чрез взаимен отпор се определя мястото, откъдето властта на всяка държава престава; с това се ограничават и нейните действия. За една неограниченост, следователно, във външно отношение, съвсем не може да става реч.

    Това като виждат, и за да запазят при все това абсолютическия характер на държавата, мнозина автори са отказвали изобщо, че суверенитетът има какво и да е приложение навън, а го считат като чисто вътрешна проява ‒ като вътрешна неограниченост, всесилност.

    Така дохождаме до една пълна нееднаквост в двете направления: навън суверенитетът има само отрицателно значение; навътре - положително.

    Но като се схване добре естеството на държавата и на държавната власт, би ли могло днес сериозно да се твърди, че и в вътрешно отношение тая власт е всеобемна?

    Продукт от обединението на гражданите, държавната власт се нуждае от тях, за да съществува. Но щом тя зависи от тях, те ще запазят преди всичко своите лични права. А в тия лични права ‒ както вече поменахме ‒ и сам Боден е съзрял, че държавната власт намира чувствително накърнение.

    Същото можем да кажем с още по-голямо право и за колективните тела вътре в държавата. Те проявяват колективна организирана сила, която още по-лесно може да се противопоставя на излязлата от тяхното обединение държава. От факта на самото съществуване на тия тела вече следва едно голямо ограничение на държавната власт.

    Нищо в света не е абсолютно, казва Блунчли; същото важи еднакво и за държавата, и за нейния суверенитет.

    През всички векове ужасна борба се е водила между властта и свободата, между общността и отделната личност. Днешната лична политическа свобода се счита като гордост на модерните времена ‒ в противоположност на онова, което е било в древните времена. Това се твърди, в унисон с фактите, и от днешната държавна наука. Трябва ли само при схващането на тоя абсолютически термин същата тая наука да унищожава с левицата онова, което е създала с десницата? За добра чест абсолютическото схващане, ако и общо разпространено, не е единственото. Например, разбиран като „народен“, суверенитетът може да бъде схванат не като абсолютна власт на държавата в лицето на управляващите, а като абсолютна власт на управляемите (на гражданите) против управляващите. Този възглед, който значително се различава от оня на Русо, се поддържа от Saint Girons, в съгласие със схващането на крайните френски революционери, начело с Robespierre, и това схващане е все по-право от абсолютическото. Във всеки случай на неограниченото право на държавата, на авторитета, то противопоставя неограниченото право на личността, на свободата.

    От стълкновението на тия две противоположни сили се дохожда до един компромис. А от тоя компромис излиза, че за да се запазят права за личността, трябва властта на държавата да се определи. А власт определена е власт ограничена, а не абсолютна.

    Докогато се приема, че личността прави държавата, а не обратно, дотогава личността ще определя властта на държавата, и следователно ще я ограничава.

    Едно от двете: или личност с права ‒ и следователно ограничена държавна власт, или неограничена власт ‒ и следователно личност без права.

    При днешното демократическо управление ‒ възприето в повечето страни ‒ управление, където държавата се урежда и крепи със съдействието на гражданина, последното заключение на тая дилема е неприемливо. Не остана тогава освен първото.
    ***
    IV. Като едно доказателство за погрешността на абсолютическото схващане на суверенитета трябва да посочим най-после и на онзи всемирен, можем да кажем инстинктивен, стремеж на човечеството към по-голямо обединение и по-голяма свобода. Абсолютическото схващане на суверенитета, което подчинява всичко под една власт, често пъти нежелана, стои като една пречка на този стремеж.

    Махнете всички тези изкуствени пречки, които делят хората ‒ и, главно, които помрачават умовете ‒ и те не могат да не съзнаят своята естествена солидарност. Зависимостта на хората едни от други само усилва и закрепва тяхното единство.

    Това чувство на солидарност намира подкрепа и в чувството за самосъхранение. По-много хора се защищават по-лесно.

    Естествено е, че личното самосъхранение ще се предполага като цел при всяко единение. То, самосъхранението, е във всеки случай, поне толкова естествено, толкова инстинктивно, колкото и чувството на солидарност.

    Навсякъде, където виждаме личността потисната от общността, това не може да се разбира другояче освен като плод на физическо или морално насилие. Нека се даде възможности всекиму да бъде истински човек и той не може да не съзре, че свободата е за него така необходим елемент, както е въздухът.

    Също така е с народите.

    Политическото обединение на хората не накърнява тяхната индивидуална свобода; напротив то я гарантира.

    То е не само нещо естествено ‒ необходимо за човека ‒ но е и разумно; защото свободата на личността се гарантира именно чрез обществото ‒ чрез признаването ѝ от него като такава.

    Само че, за гарантиране на индивидуалната свобода, вместо да си мислим, като Ж.-Ж. Русо, че личността се предава изцяло на волята на обществото, трябва да си мислим това общество като продукт на обединението на хора с права.

    Гарантирането на правата, чрез поддържането на една обществена власт, която да замества предишната лична самозащита, е общ интерес, който изниква със самото общество, и той не е несъвместим с личната свобода. Че правото на самозащита не е вече апанаж на личността, а вместо това на нея е дадено правото на защита от общността, това не значи, че личността е пострадала; напротив, тя е спечелила.

    Собствено, при създаването на една общност от отделни граждани, и на друга по-горна общност от отделните по-малки единици, влизащи в нея, винаги изниква една власт, която има да урежда интереси общи на всички, следователно неща, които стоят вън или по-горе от личната сфера на действие на всяка отделна единица.

    Така, когато отделни хора образуват община, общините ‒ окръг и т.н., по-горната власт има да урежда отношения общи на всички по-долни единици, интереси, които никоя от тях сама не е могла ни да създаде, ни да задоволява, ‒ и само тях, и то без отделните граждани или колективни единици да ѝ жертват своите права, както мислеше Русо.

    Обединението върви по един естествен ред. То е продукт на назрели общи нужди, които не намират никакво или намират недостатъчно удовлетворение от отделните единици. За да се посрещат тия нужди, изниква новата общност, а със самото нейно изникване, изникват нови отношения, които се уреждат или преглеждат изключително от нея, понеже те са нейни.

    Това е естественият развой на човешкото политическо обединение, от което днешната държава се явява като сегашния му завършен вид. Държавата е преминала през всички стадии на по-долните организации. Вярно е, исторически, че по-горните организации не са винаги щадили по-долните, а са ги твърде често поглъщали. Историята не е следвала винаги естествения развой. Държавата не е изниквала винаги само от естествено обединение, а една малка единица се е разширявала в ущърб на съседи. В историята има преломи, има и поврати, дължими на извънредни обстоятелства, а най-вече на умопомрачение. Но те са все пак като изключения. Ходът, който човешкото общество следва при нормалното си развитие, е онзи, който отговаря на ламтежа на всеки човек да подпомага на своите ближни, от които и сам има нужда да бъде подпомогнат.

    Фактите ни доказват, че когато при този ход не е употребено насилие, винаги се запазва при обединението едно необходимо условие: зачитане на дотогавашната индивидуална свобода ‒ един също така вкоренен у човека инстинкт.

    Насилието се обяснява с ловкостта на властимащите, със стремежа на всяка власт да разширява своите граници, а най-главно с невежеството на масите. Но фактите ни доказват, че щом като настанат сгодни условия, хората и народите никога не пропускат случая да манифестират своята солидарност и никога не пропускат случая да засилят своята свобода.

    Фактите ни доказват, най-после, че напук на всичко, което се твърди в полза на една всеобемна власт, излязла от обединение, от солидаризиране ‒ следователно, грозяща свободата ‒ тия два принципа, солидарността и свободата, са съвместими; че необходимата свобода за всяка личност, било единична, било колективна, не само не се накърнява чрез по-нататъшно обединение, ами се и увеличава: тя се пречиства, тя става по-разумна; тя се определя, и с това се гарантира.

    В предишни времена е имало наистина страх от всяка по-горна власт; и примерите ‒ твърде честите отклонения от естествения развой на човешките обединения ‒ са най-нагледното доказателство за това.

    Но откак се е разбрало, че свободата включва в себе си преди всичко правото на гражданина да участва в работите на властта, която стои над него, оттогава насам такъв страх от по-нататъшно обединение не може да съществува. Защото чрез своето право на участие в работите на по-горната единица, по-долните гарантират преди всичко своите собствени права.

    Нищо не ни дава право да заключаваме, че по-долните единици ще признаят на създадената от тяхното обединение единица някаква абсолютна власт над себе си: те ще ѝ признаят власт да урежда всичко, което е общо ‒ а не частно ‒ на всички тях, и то така, както те го желаят; значи власт, каквато желаят да ѝ признаят, ‒ власт определена ‒ ограничена.

    Неограничената власт, навсякъде където я срещаме, е плод на насилие и следствието от него ‒ невежеството.
    ***
    Дотук ние бяхме отрицатели.

    Ние отричаме досегашното абсолютическо схващане на суверенитета, на основание на това, че то, при всички усилия, не се поддава на сполучливо теоретично обосноваване; че то противоречи на фактите, на които трябва да почива; че не приляга на двоякото направление на държавната власт, и най-после, не отговаря на естествения стремеж на човечеството към по-нататъшно обединение и по-голяма свобода.

    Ако без абсолютическия суверенитет бихме изпаднали в още по-голяма неволя, това би било едно силно възражение против нашето отрицателно становище. За добра чест, обратното е истината. Премахнем ли абсолютическия характер на държавната власт, тогава именно виждаме, че тя, без него, може да бъде по-лесно схваната и че тогава тя по-точно отговоря на фактите, както и на вътрешния душевен порив на човека.

    Абсолютическият суверенитет подхожда на абсолютната монархия, и само на нея, но не подхожда на днешната демократична държава, основана на участието на всички граждани в своето самоуправление. И вместо фактите да се насилват, трябва теорията да се поправи.

    Зародишът за едно ново и по-вярно схващане на суверенитета се забелязва вече в самите противоречия между по-видните теоретици. У мнозина от тях ние вече съзираме обрисовката на нещо по-избистрено и по-сполучливо.

    Така, когато Либе и Йелинек признават за „държави“, и то надарени със свои собствени, непроизволни, самостоятелни права, ония части на съюзната държава, които други като Борел, Цорн, Лабанд и др. понижават до степента на автономна област, това вече е голяма стъпка напред.

    Формулата на Хенел, че суверенитетът е „право за определяне своята собствена компетентност“ (Competenz-Competenz), е владяла в юридическата наука дълги години наред безпрекословно. Когато днес един Йелинек иде да я приложи и на несуверенната държава, това е още по-голям напредък.

    Остава само да направим още една стъпка по-нататък и да попитаме: какво от това, че тази така наричана несуверенна държава действала в някои отношения в съгласие с други?

    Въпросът тук е винаги за сфери на действие. В своята сфера, несуверенната държава се признава за самостоятелна; там следователно тя е суверенна. Тя е суверенна юридически, и само грубата сила може против волята ѝ да я накара да се откаже от своите права.

    Същото е и за така наречената суверенна държава. Не е вярно, че тази последната действа изключително по своя собствена воля. Тя действа така, но не във всичко, а само в своята сфера, също както и несуверенната. Суверенната държава е принудена да се отказва от много действия; в работите, които са от изключителна компетентност на нейните членове, тя е несуверенна. Пък и в определянето на нейната собствена сфера и други са участвали и участват; тя е значи и юридически и фактически ограничена: ограничена е и от съседите си, и от подчинените си. Истината е, че тя е суверенна само в своята определена сфера.

    По-нататък:

    Докато много автори търсят критерия на суверенитета в термини все абсолютни ‒ като неограниченост, неподчиненост и т.н. ‒ признанието на един Блунчли, че и държавата, като всяка власт, не е абсолютна ‒ е твърде ценно за нас.

    А сам Йелинек, още в най-първото си споменато по-горе съчинение, изрично твърди, че суверенитетът не трябва да се схваща като „безграничност“ (Schrankenlosigkeit), а като „възможност за самоограничение“ (Moglichkeit der Selbstbeschrankung)9. Само че според него суверенната държава сама се самоограничава, а може юридически да ограничава, дори да унищожава, другите. Аз споменах по-горе, че тази предполагаема юридическа възможност не се подкрепя от фактите. Добавям: че и самоограничението на суверенната държава си има причината, а тя е ‒ суверенството на другите.

    Когато суверенитетът, поддържан като груба сила, престане, тогава само настава суверенитетът, разбиран като юридически принцип, а той може да се разбира само като право на държава да упражнява свободно и независимо определени права.

    Ако желаем, можем да даваме на този куп определени прави особено име; това е безразлично за същността на работата. По съдържание суверенитет е „компетентността“ на държавата, а тази компетентност тук значи компетентност или правото ѝ да упражнява своите държавни права ‒ каквито и да са те.

    Като признаваме държавата като последно звено в днешното политическо обединение на хората, ние разбираме тогава под суверенитет сбор от определени действия, възложени на тази колективна единица, ‒ действия предизвикани от самото ѝ създаване.

    Тези действия, признати формално ‒ чрез закони, съглашения или тацитно приемане ‒ като нейни права, са обаче безспорно от същия характер, както и правата на една автономна област, на едно самоуправително тяло, на една единична физическа личност. Всички тези лица са надарени със субективни обществени права, които те трябва да упражняват суверенно.

    Самоуправление ‒ автономия ‒ държавни права ‒ суверенни права, ако щете, ‒ е едно и също нещо, давано на разните формации на политическия строй. Ние можем да запазим за най-горната единица на политическата организация термина суверенитет; но то не значи, че само тя притежава суверенство, нито че нейната власт обгръща всички други и отрича тяхната власт. Ние сме привикнали да казваме: „автономна област“, а „суверенна държава“. Но все едно е да се казваше автономна област и автономна държава или пък суверенна област и суверенна държава. Не важи името, важи какви са правата. Но каквито и да са, те трябва да бъдат определени като такива, и смятани за ненарушими. Те трябва да бъдат изключително право на единицата, която ги притежава. За да съществува, тя трябва да действа, свободно и независимо, но само в кръга на своите права.

    В тоя смисъл само може да се говори за суверенство; но, логично, това качество, така разбирано, принадлежи на всяка личност, участваща в политическия строй.

    Ако днес се говори само за някои области като автономни, то е защото има области неавтономни, както има и хора несвободни.

    Да се говори за една „суверенна“ държава, е най-малко плеоназъм.

    Да се говори за една „несуверенна“ държаваq е non sens.

    Когато говорим така, то е защото виждаме държави с нееднакви права. Но това теоретически не значи нищо. И напълно суверенните държави могат да имат буквално същите права (напр. Турция сравнена с Германия или Германия с Англия).

    Една държава член в съюз урежда своите работи на държава член в съюз, а общата съюзна държава урежда общите работи на съюза. Но и едната, и другата е напълно суверенна в своята сфера. Едната е суверенна като съюзен член, другата е суверенна като съюз. Това е всичко.

    За такова суверенство говори напр. Швейцарската конституция.

    Такава самостоятелност в своята сфера не само че не може да се отказва на една държава, ами трябва да се признае и на всички части на държавата. Самоуправление значи свободно самоопределяне ‒ в определен кръг.

    Вярно е, че днес невинаги е така. Но когато на една държавоподобна единица са отказани всякакви права, то е на същото основание, на което и на гражданите биват отказвани всякакви политически права. Изключенията, насилията не доказват нищо. Важно е да се знае: може ли при наличността на една по-горна власт да се поддържа, че една по-долна единица може да бъде самостоятелна?

    Отговаряме: може. Защото имаме факти, които го доказват.

    Ние знаем, че отделната личност може да бъде свободна в държавата; така може да бъде и общината в държавата, може и държавата в друга държава. Така е всъщност и всяка държава в обществото на държавите.

    „La souveraine té est à une nation ‒ казал много право Clermont-Tonnerre ‒ се que la liberte est à l’individu. C’est la liberte collective de la societe10.

    Както чрез премахване на саморазправата между отделните лица не се премахва тяхната свобода, тъй би било изобщо и за народите. Да съди спорове между тях един общ съдия; да се грижат общи органи за техните общи нужди ‒ това не значи, че се отнема тяхното суверенство ‒ тяхната „колективна свобода“. Примерът на федеративната държава и тук подкрепя теорията и ручателствува [гарантира, бел. моя, В. Петров] и за бъдещето. Един страх само има: да не би и в бъдеще обединената държава да последва примера на сегашната централизирана държава и да премахне всяка колективна свобода.

    На това трябва да отговорим чрез днешния възглед за държавата и за носителите на държавната власт. Щом приемаме, че гражданите са притежатели на върховната власт и че те са, които я поверяват на определени от тях органи, то в това се намира ключът за най-сполучливото разрешение и на проблема за съдържанието на тая власт.

    Щом гражданите, чрез своето участие, определят и упражняват властта, те неминуемо ще гарантират своите лични права.

    Щом е така, сферата на свободните действия за личността е запазена, а държавата остава да действа вън от тая сфера.

    Ако приемем, че държавата е сбор от отделни колективни единици, които, когато се постъпва без насилие, също трябва да участват при определяне правата на по-горната единица, то правата на всички тия колективни единици ще бъдат също така запазени.

    Така и за държавите, които влизат в състава на съюзната държава.

    Така, правото на гражданите да участват в своето самоуправление, то е гаранцията и основата на всяко суверенство.

    От него се определят с математическа точност правата на всяка личност и правата на всяка власт.

    Тоя възглед, противоположно на досегашния, поставя държавата на истинската ѝ основа. И досега се говореше за самоопределяне като характеристика на суверенитета, но това самоопределяне идеше от върха на държавната организация, наместо да иде от основата.

    Грешката досега бе, че държавната власт се е мислила като нещо концентрирано само на едно място, когато тя е разпръсната между всичките единици, които участват в държавата и в държавното управление.

    Смятало се е, че върховната власт обгръща всичко, че тя е пълна неограниченост, когато всъщност тя се упражнява само в дадена сфера; приемало се е, че тя е пълна независимост във всичко, когато тя е наистина пълна независимост, ала само в определен кръг, в определени неща.

    Типът на централизираната държава ‒ изделие на абсолютизма ‒ е наистина пагубно влиял върху въображението на народите, всявал им е надменност и неуважение към другите или пък страх от тях. Това е възпирало, разбира се, и възпира и днес, стремежа за обединение.

    Но този стремеж ‒ като нещо естествено ‒ ще надделее и върху самия строй на днешната централистична държава ‒ като нещо изкуствено.

    Обединения между народи, неподготвени за това вътре в себе си, разбира се, че не могат да дадат добри резултати. Народи, които не зачитат началото на равенството вътре в себе си, разбира се, че не биха го зачитали и в отношенията си със съседите си.

    Но когато демократичното начало на равенството проникне вътре във всяка държава, когато всички граждани започнат да участват наравно в уреждането на държавата и държавната власт, тогава не може да се не вярва, че добри съседи биха лесно създали една по-горна власт, която да посреща общите им нужди и която не би била опасна за никого, щом те я създават и крепят с равно участие в нея.

    И тия идеи са отдавна престанали да са само идеи; те са реализиран факт от повече от един век насам.

    Но в наши дни повече от всякога досега, те сякаш търсят навсякъде да се осъществят в една или друга форма.

    Днес особено, когато чудовището на войната е започнало вече да ужасява народите, и когато от друга страна желанието за споразумение е постигнало в няколко години много повече, от колкото през векове досега ‒ повече от належащо е да се премахне от теорията за държавата този опасен анахронизъм ‒ абсолютическото схващане на суверенитета.





    Публикувана в Годишник на СУ, Т. 3-4, 1908; Демократически преглед, г. V, 1907, № 2. Правописът е осъвременен.

     Стефан Абаджиев Киров (1861-1968) е български юрист, ректор на Софийския университет в периода 1906-1907 и 1912-1913 г. Завършил Robert-College в Истанбул през 1885 година. Доктор по политически и административни науки и доктор по право на Брюкселския университет (1897). Извънреден преподавател е в ЮФ на СУ (1894). Доцент (1896). Извънреден професор (1902). Професор (1906). Ръководител на Катедрата по държавно и административно право в ЮФ на СУ (1906-1934). Декан на ЮФ (1900-1901, 1909-1910, 1911-1912, 1925-1926). Председател е на Философско-обществения клон на БАН (1941-1943). Член на Международния постоянен арбитражен съд в Хага (1920-1924). Член-кореспондент на Американския институт по право и сравнително законодателство в Мексико. Член на Международната дипломатическа академия в Париж, на Института за административни науки в Букурещ, почетен член на Института за административни науки в София.

    1 Eugene Borel. Etude sur la Souveraité et l’Etat fédératif. 1886.

    2 Georg Liebe. Sind die zu einem Bundesstaate vereinigten Staaten souverän. 1880.

    3 С този новоизмислен термин Либе търси да подкрепи новото становище за една държава без върховна власт. И днес Йелинек говори за държавна власт в различие от върховна държавна власт или суверенитет.

    4 С. 201, 204, бел. 19.

    5 С. 203.

    6 Lehre vom modernen Staat.

    7 Цит. съч., с. 451-452.

    8 Die Lehre v. d. Staatenverbindungen, с. 36.

    9 De Lehre v. d. Staatenverbindungen, с. 36.

    10 Цит. от Saint Girons, Manuel de droit constitutionnel, с. 10.


    Коьрта
    Контакты

        Главная страница


    Против абсолютическото схващане на върховната държавна власт Ректорска реч на д-р Стефан Киров

    Скачать 384.15 Kb.