• ISSN 1313-4124 Пламен Пенев Критическа хроника Животът на идеите
  • ЗА ПАМЕТНИКА И НАШИТЕ ГОДИНИ
  • ( .V. 2006 ). „ СПАСЕНИЯТ ЕЗИК” НА ЕЛИАС КАНЕТИ



  • страница1/19
    Дата10.01.2019
    Размер4.9 Mb.
    ТипСборник

    "завръщане в санкт петербург" от христо трендафилов


      1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   19


    ПЛАМЕН ПЕНЕВ

    КРИТИЧЕСКА ХРОНИКА

    ЖИВОТЪТ НА ИДЕИТЕ

    (Сборник)

    ПЛАМЕН ПЕНЕВ
    КРИТИЧЕСКА ХРОНИКА. ЖИВОТЪТ НА ИДЕИТЕ

    (Сборник)

    © Пламен Пенев, автор, 2012

    © Проф. дфн Христо Трендафилов .-

    научен редактор, 2012

    © Електронно издание „Литературен клуб“,

    www.litclub.bg, 2012
    ISSN 1313-4124

    Пламен Пенев


    Критическа хроника

    Животът на идеите

    Сборник

    2012

    Литературен клуб“, www.litclub.bg

    СЪДЪРЖАНИЕ

    Въведение

    1/ За паметника и нашите години 10-17

    2/ „Спасеният език” на Елиас Канети и нобеловият дух.

    Минало и бъдеще 18-20
    .І. Вътрешното пространство на словото.

    Другият дневник 22-46
    .ІІ.

    1/ „Завръщане в Санкт Петербург” от Христо Трендафилов 48-53

    2/ Фрагменти от интерпретирането на идеята за „красивото” и поезия на „неотсъствието” в 90-те. (При повторни препрочитания/ четене на някои лирически страници от десетилетието) 54-66

    3/ Отново за „поколенията от 90-те”. По следите на една творческа генеалогия. Поетична традиция, типологии,

    отражения. Дискусия 67-75
    .ІІІ. За поетическия свят и Световете

    1/ Аспекти на художествената същност

    в поезията на Иван Цанев 77-84

    2/ Димчо Дебелянов – традиция и съвремие, следовници, лирическа и художествена надвременност 85-97

    3/ Борис Христов: естетически и социокултурни проекции.

    Поезията като свят 98-108

    4/ Петя Дубарова: творческа генеалогия и човешка екзистенция, същност на художествения език.

    (Теоретично-критически етюд) 109-114
    .ІV.

    1/ Съпоставителни бележки върху поезията на Ст. Гечев, Г. Мицков и А. Геров с оглед творческата генеалогия на Иван-Цаневата лирическа природа………… ………………………………… … … 116-124

    2/ „Детските” стихосбирки на Иван Цанев в контекста на цялостното му творчество……………………………………… 125-168

    3/ Поетическият език на Иван Цанев…………………… ……… 169-188

    4/ Някои модерни измерения в изказната система на най-новата българска поезия………………………………………………… …… 189-199

    5/ „Късният” Иван Цанев и Иван Методиев – урбанистични ракурси и поезия на „несъстояването”…………………………………… 200-208
    .V.

    1/ Приносни начала в поезията на Георги Рупчев, съотнесени към контекста на 80-те и 90-те години……………………………… 210-219

    2/ Художествени измерения на неизменното в поезията на Екатерина Йосифова с оглед на модерната българска и общоевропейска лирическа традиция………………………………220-227

    3/ Между „1910” и „2010” в контекста на идеята за модерна литература и култура……………………………………………… 228-234

    4/ Въвеждащи критико-аналитични екскурси в поезията на Веселин Тачев…………………………………………………………………… 235-256

    ВЪВЕДЕНИЕ


    ЗА ПАМЕТНИКА И НАШИТЕ ГОДИНИ
    Голите мъдреци гледат господа как седи на небето в своя престол, лицеприятствуват и с молитви, с тамян кадят носа на дявола, дано го прогонят от света, а не виждат, че дяволът е в кръвта, в умовете и в сърцата им. А ти, окаяни, като знаеш, че всяко човешко слово е безсилно, защо пак се захващаш в перото? Мигар с него някой е уяснил било себе си, било световната уредба?...

    Виждах тогава Спасителя прекрасен, нетелесен в райски злак като майска зора в чисто небе; виждах го в сънищата си и не се учудвах, че за него са построени толкова черкви, манастири и скитове, че го венцехвалят попове, дякони и патриарси и пред него ничком припадат царе и боляри. А като се взирах в брадатите им лица и слушах гласовете им, тия люде ми изглеждаха нечестиви и мазни. Те кадяха тамян, изричаха молитви и правеха метани на Исуса Христа от страх пред неговата чистота и красота, но всичко това ставаше безполезно, защото не можеха да се спасят и вече бяха осъдени. Имаше тогава детската ми душа всепроникващи очички – всичко виждаше, пък нямаше думи да го изрази. От пръв поглед долавяше лъстта, лукавството, лицемерието в пламъчетата на очите, в движенията на устните, в извивките на гласовете, в смеха и още от най-ранно детство ме обхващаше страх от възрастните…”

    Това е прекрасното начало на „Антихрист” от Емилиян Станев.

    Всъщност, поразително е обединителното преминаване през и над всички видими физически разделения и времена на тази неизменна дълбинна тоналност на истинното и правдиво будно човешко и творческо съзнание. И винаги, от едната страна са гласът и очите, възприемащи по такъв начин нещата, поместени и съотнесени спрямо видимото „лице” именно на същия небосвод около/над себе си, а към другата „изначална” страна са „осъдените люде”; но които, въпреки и да знаят тайно и явно своята последваща участ, бидейки тук, натворяват чрез болните си безсъдържателни умове единствено всички онези редове от години, изпразнени, изяли самия свой нероден, непросъществувал смисъл. И все пак, не ние сме и ще приемем ролите на достатъчно извисените и търпеливите, за да имаме силите и последваме докрай предписанието – да им простим и не ги съдим, защото те не знаят какво вършат. Защото, макар и да са с бледи мисли и с бедни, нещастни, блуждаещи умове, изпълнени с отчайващ, безграничен недостиг и „отсъствия”, и приживе да е по силите им само това „животинско” размиване на съзнателния контрол над дълга около висшите промисли, около неизгубването сред посоките от преди и след в битийните низини, - остава отговорността пред всеки за извършеното от него принизяване/сриване на високите задължения на гордата своя свободна човешка природа. И понеже отговорността за пропиляното време е твърде голяма, за да бъде пропусната просто така, незабелязано, както е ясно, че нищо не може да бъде върнато от това изтекло, изначално и свисше дадено само да се ползва най-пълно и угодно на отредилия да е така,в което пропиляване е и едно от големите непростими, невъзвратими престъпления/…/.


    Как се получи така, че множеството анонимни, надсубективни зависимости отведоха до надделяването на тази всеобща бедстваща посредственост, способна само да разроява нищожна, губителна и горчива празнота край себе си, - представителен образ на нашето съвременно обществено и историческо битие, присвояваща, унищожаваща всичко живо, през което премине? Нека не се заблуждаваме, всички патетики и шизоидни самовнушения за виждането и наличието във всичко това на нещо градивно е възможно да бъдат функция само на абсолютния префинизирано-изтънчен, цивилозован цинизъм, враждебно убийствен за самите човешки основания на съществуването. И нима няма край тази „пост-” епоха на очакването и ничието с междинен, преходен характер, в която същият този човек повторно изгубва себе си и за пореден път му е вменена „незначителността”, неговата подчиненост и потребността от търпение към някакъв ефимерен „голям смисъл” на историята, запълващ я, („нахранващ я”, - по Вапцаров), а не тя да е гравитираща и осмисляща неговите мащаби и стойностни културно-духовни измерения? И отново заради него се върши всичко, и в името на добруването му, сляпо-уверени в правотата си и доволни, „усмихнато-нечестиви и мазни”, се кълнат множествата стада от отговорни изроди – подобията на „люде”, само имитиращи човешки създания, без души и съвести, много повече вън от всеобщото и предзададено устроение от всичките земни природни твари, „добрите” наследници на онези, демоничните, от предходния .ХХ. век. Оруеловата епоха никога не е свършвала и нещо повече, нейните мултиплицирани, „подобрени” продължения (каква тъжна еволюция и достигнат прогрес) се състояват и са разположени в нашето кратко човешко време и ще „пропилеят/изпепелят” отново именно нашите човешки участи, точно както дивашките епизоди от историята на двадесетото столетие, с техните персонални идеологични и атеистични представители. А тъмните пластове на провидението, съчетани със субективната и обективна увереност и дебилна инфантилност, придружени от смазващата „непрозрачност” и недра на историята, - е категорична, тя химери, мечти, илюзии не понася и ти „избалаква очите”, ако ги допуснеш в себе си, както е изследвал това и Гео Милев.Така че, всичко това не е в никаква степен теоретично и „книжно” виждане за реалиите на нашето съществуване. Поредната подмяна на действителната природно-хармонична даденост на разума е основен сюжетен момент, съставящ „разказа” на съвременната текуща действителност. Подмяна, която „преобръща” идващите в тукашното „нови” хора, запълвайки животите им със сурогатите, с упадъчните, вторични форми на полукултурното и псевдодуховно начало, за да съставят и да бъдат анонимен пълнеж на статуквото, но не и автономни, свободни човешки съществувания, в смисъла на древногръцкото антропоцентрично виждане за цивилизационно устроение.
    И какво толкова, след като имаме съдбата на Иван Денисович и виждаме, че в неговия „единствен ден” с всичко се привиква и всичко е посилно да бъде понесено. И най-чудовищното, в което с потрес гледа и Солженицин, когато човекът се успокоява и той е способен да повярва във всичко, заобикалящо го, че е естествено и нормално да стават такива и така нещата с него, за да оцелее някак, донякъде; - но и така да прояви едни от най-отчайващите, тъжни свои черти, изпитващи и „разтеглящи” самото разбиране за човечността и за човека. С всичко се примиряваш и привикваш,за да оцелее самото твое физическо „аз”, но и така да забравиш, отложиш завинаги и пропуснеш своите автентични орбити на предзададеното изначално съществуване. И след като някъде в „Пилето” на У. Уортън е още повече предрешена окончателно драмата на човека, че той е видян да пребивава в най-лошия свят от всички възможни и животът обитава, в самата своя вътрешна устроеност и произход, най-ниските нива на световната сфера, изпълнени с обременителния, тежък „прах” в мислите, мечтите и действията.
    По какъв „прекрасен” начин се побират и с жалко подобие на съвременна чувствителност категорично съжителстват нашите „малки”, български работи в тази пъстра и обширна панорама на днешното световно битие. Твърде е преекспонирана темата за „център”-„периферия” и за идейно-културната непълноценност и комплекси, затова нека я оставим в страни. Тя също би спомогнала с нещо за назоваването и категоризирането на обсъждания тук проблем, но другите, различни разсъждения са по-продуктивни и поради тяхната практическа неупотребеност.

    След като очертаната екзистенциална и мирогледна рамка е с основните свои белези на несъстояването и на нейната цялостна деструктивна основа, остава да се примирим, че сме зависими от идейната представа и подчинени на едно доминиращо основно отношение към съвременната действителност, във всичките й измерения. Антиестетичните, вътрешни представи за свят и жизнена среда, рамкирани от принизената човешка природа, обуславят и противоестествените, безидейни изяви в съвременната урбанистична екстериорика. Ясно е, че има твърде малко място за завършената философски представа за тази среда в настоящата действителност, която тук е не функция на стилизираната идея, на която централен стойностен маркер е човекът, а е следствие на множеството съображения, произхождащи от профанно-вулгарния, провален обществено-исторически първичен модел на капитализъм, който следваме. Няма как да се случат нещата различно от това, освен както те са проявени в реалния наш „сценарий”. Протичането на колективните обществени енергии и процеси е с категорично обратен знак на естествения и желания. И ето тук, като конкретен представителен и точно визуализиращ образ на така очертаната жизнена среда, и характеризирана в дълбочина обусловеност на нейната проблематика, идва не да изненада, а за съжаление да потвърди с този случай в една възприела се като „незначителна” провинция от югоизточния край на географския и културен ареал Европа, в едно действително успешно внушило си „посредствеността” „малко” място от северния лимес на Римската империя. А иначе и то, незнаещо доколко се е врязало необратимо в това свое комплексирано безидейно лунатично реене на погледа през голямата река, - със забавено-дремлив времеви поток, (стилистично наподобяващ виждания/интерпретиран саркастично и гротескно от възрожденските ни автори, между Раковски и Ботев, сладникаво-предразпаден османски период в българските земи от втората половина на .ХІХ. век). Поглед, парадоксално и комично очакващ сякаш идването на варварите (по Кавафис), но без да е с европейско културно съзнание, в очакване на Годо, но без да е на същите битийни основи и равнопоставен на това идейно-естетическо развойно ниво.


    С нещастно и невежо атеистично-варварско усърдие родните тоталитарни последователи на техните „по-големи” северни учители, макар и с почерка на бледи копия спрямо оригинала, посягат на храма, като парадоксално на това предходно духовно-физическо присъствие е обективно „противопоставен” тематично, архитектурно-естетически и исторически замисълът за Пантеона. Но това - само на хронологично ниво, защото двете самостойни идеи – на Христовото, религиозно начало, (спрямо контекста на българската народностна и историческа традиция), и на Възрожденската епоха с нейните иконизирано-величави образи на възстановителите, - основно, единосъщно се допълват и не се противопоставят. Деструкцията в тази проблематика може да бъде открита само в болните и безсилни умове на „онези”, и на техните посредствени последователи от днешното наше съвремие, както и става в действителност, които са способни да видят и оттам да пресъздадат само споменатия „преобърнат”, антиестетически модел в тази настояща жизнена урбанистична среда. Защото е ясно, какво би произлязло, когато присъства доминантата, а тя е и единствена, засега, на материалния, меркантилен, профанизиращо-вулгарен, животински интерес и служене на „мамона”, без никакво, дори нищожно участие на другото/различно от това, каквото и да е то. И къде тук е качествено различното, когато атеистичното „абсолютно нищо” (по Геров) е заменено от друго „абсолютно нищо”, още по-префинизирано-премазващо човешката съдба и подменящо нейната неразгадаема, безценна същност. Разбира се, че във всичко това няма да има място за трезвомислещи художествени съображения и основания, а само за скудоумни, бездарни „изяви” от всякакъв характер. Да превърнеш пространството на една страна и духовната цялост на един народ, (които винаги са нещо повече от „физически” понятия, а и движение по вертикалата, и в измеренията на „иреалното”), с извратения си мироглед, безконтролно-развилняла мисъл и деятелност, единствено в средство за забогатяване, в „нещо” за разделяне и разграбване, е повече от тъжно и жалко, повече от „обикновено” престъпление, от омерзително светотатство и засягане тук на божествените права и закони: - народът, природата, земята, морското крайбрежие, градовете, икономиката, построеното и непостроеното, отсъствието, радикалното отлагане на общественото благо, като теоретична основа и реална практика, - във всичко и навсякъде е видна тази видиотено-преследвана цел. И как в координатната ос на тази единна система от зависимости е възможно да бъде допуснато дори и едно позитивно изключение, - не, разбира се? Има логична, диалектическа последователност от трудни еволюционни самопреодолявания, за да се достигне развойно до друго качествено ниво на човешкото общежитие. Няма илюзорни, случайни, фантастични преходи, идващи даром и „неочаквано”. Всъщност, около темата за Пантеона има такова приятно „откритие” – това на кръста, което стои повече „случайно” на фона на обществената незрялост и непотребност да разпознае, разчете знака и оцени естетически- стойностното, успешно-намереното в един цялостен екстериорно-урбанистичен контекст, особено когато той предимно „опровергава” и е безсъзнателен,”безсловен” за такива знаци в своето конкретно битие. Но който кръст е своеобразен пунктуационно-заключителен елемент, сакрализиращ и естетизиращ цялостно архитектурната концепция с „осветяващите” възможности, организирани по „вертикалата”. Така този пунктуационен „знак” от „синтактичното и стилистично-семантично единство”, извършва особеното „затваряне” на символната система, представена от архитектурната цялост, посредством съставеното единство на паметта и покоя на загиналите герои, ситуирани в подземните нива и на другите, диаметрално-противоположни техни крайности – с блестящата и високо поставена овалност на купола, над който е кръста, над/зад който подразбиращо е самото божествено, одобряващо начало; - така, както символът на кръста, към българската царската корона, е бил докосван от божията ръка, за да бъде тя поставена на/над субекта на тази светска власт.

    По този начин е допълнително помирено, гарантирано и защитено разделителното „пространство” между подземните нива на героите и най-високата точка - на кръста, които осмислящо освещават своята саможертва, състояла се в линейния (профанен) исторически хронотоп, чрез това негово синтезирано пречупване и семантично преобразуване с изнасянето и идейното движение „нагоре”.

    Към всичкото това, като интересен и художествено издържан, допълващо-хармониращ елемент от така представената цялостна идейно-семантична архитектурна концепция, е и „ефирно-изтънченият” скулптурен елемент на замисления паметник в площадното пространство пред сградата на Пантеона. Неговата предпоставена, търсена стилистика, със символно-лапидарен характер на идеята и посланието, ненатрапено постига своето „полупрозрачно” присъствие и силно внушение, кореспондиращо с цялостната интересуваща ни структура от смислово-естетически и архитектурни измерения. По този хармониращ начин „паметникът” не претоварва площадното пространство и едновременно допълнително, по един крайно премерен, балансиран начин, го изпълва с допълнителна художествена и културно-историческа стойност.

    Като такива са разумните съображения по темата, но, както беше споменато тезисно в предходните мисли, така наречената наша съвременна действителност никак не се интересува от представянето на този логичен порядък от разсъждения. Тя има други, ”по-високи”/”висши” цели и съображения в своята всеобщо-деформирана, бедстващо-дебилна реалност и преобладаващи уклони на „постъпателно развитие”.


    А иначе конкретните факти са повече от тъжни и жалки със своята потвърждаваща категоричност, спрямо по-горе изложените виждания. На някакво закрито заседание, - от някакви хорица, криещо се, както „преди” в привидно отминали времена, зад своите външно-показни, шизоидно-необосновани претенции за секретност и сериозност, („нищожества придаващи си вид” по сонетите на Шекспир), странно как и защо, прилични на това „преди” със своето пропускане на така наречения обществен диалог по проблема, - този „паметник” е отложен,. Както всъщност планомерно бяха отложени и не се състояха цялостното съвременно българско обществено, икономическо и културно демократично развитие, подменено с фасадата на имитацията, двойния стандарт и „пост-” рефлексите, с недвусмисленото, организирано на най-високо ниво елементарно обирджийство и безогледен бандитски сговор, облечен в псевдозаконност и краен цинизъм, с тънките нюанси и примиренчески, конюнктурни измерения на текущото ежедневно състояване на човешкото битие.

    Кръгът се затваря – от обобщаващите черти на скверното ни време, до „частния” и знаков случай с „паметника”, представителен за това колективно и социокултурно битие, с всичките си детайлни подробности. От горестно-апокалиптичните интуиции за „родното” и страната, до концентрирания като семантичен маркер образ-символ на смазващия, пустинно-блатен, неизменен привкус, властващ/състояващ този град и философията за урбанистично пространство, - философията и за съвременност, реалност и общностен живот на народността като градивно духовно понятие и еволюционен интелектуален порив в контекста на „голямата история”. От една страна е безразличието, бездарието и примирението, пребиваването само в това отмиращо постоянно наше „днес”, без поривите, желанията и мечтите за нашето „утре”, без потребностите и стремежа към „красивото” в днешното наше пространство на съществуване и човешко състояване, - а от друга е изчистената идея и чисто творческо присъствие на разглеждания скулптурен замисъл, без злобите на деня, придружени с преходен характер съображения и неговото „неприемане”/несъвместяване с проекциите на властващата културно-обществена среда и нрави. Противопоставянията, непримиримите ценностно, етично, естетически и цивилизационно-антагонистични принадлежности са твърде огромни, за да не могат да имат друго име и лице освен това на поглъщащото всичко градивно „абсолютното нищо” на бездните, на гибелта, катастрофична и губителна за всяко светло, богоподобно и хармонично начало в белия свят и дните ни!…



    ( .V. 2006 ).

    СПАСЕНИЯТ ЕЗИК” НА ЕЛИАС КАНЕТИ



    И НОБЕЛОВИЯТ ДУХ. МИНАЛО И БЪДЕЩЕ

    Винаги, когато съм преминавал през извисените сводове на старите русенски къщи, ме е завладявало непреодолимото усещане, че са въздигнати и обитавани от някаква раса на други люде, раса от различно дишащи и живели в една отминала епоха на големите, поместени, очертали космоса на хармоничното и цялостно човешко обитание, отмахнато от днешното някъде далеч назад в царственото и забравено, непотребно минало битие. Канети идва от там и пренася всичко това с всеобщия си смисъл на човешко-етично обаяние и творческа същност:



    Русчук, в долното течение на Дунава, където съм се родил, беше чудесен град за едно дете и ако кажа, че той е в България, давам непълна представа за него, тъй като там живееха хора от най-различен произход и само за един ден можеха да се чуят седем или осем езика. Освен българите, повечето от които идваха от селата, имаше и много турци – те населяваха свой квартал, граничещ с квартала на шпаньолите, нашия. Имаше гърци, албанци, арменци, цигани. От отвъдния бряг на Дунава идваха румънци, моята дойка, която не си спомням, била румънка. Срещаха се и руси...

    ...Трудничко ще ми бъде да създам представа за пъстротата на тези ранни години в Русчук, за техните страсти и страхове. Всичко, което преживях по-късно, вече се бе случило някога в Русчук. Там останалият свят се наричаше Европа и когато някой тръгваше нагоре по Дунава за Виена, се казваше, че той пътува за Европа...”

    Омиротворяващият смисъл на едно безпределно мъдро време съединява действителното в някакво завладяващо пространство, преобразява го в по-живо и истинско от реалното, и казва, че то е там, облечено в мечтателното минало и в бленуваното бъдеще. Само така се оказва възможна истинската родна земя, нейното намиране и щастливо заселване, както Елиас Канети я преоткрива в „Спасеният език”, докосва я у себе си и я дарява на всички други, родени с идните години в нея.
    х х х
    Съзнанието на твореца е обърнато навън към широтата и свободата на идеите с мащабите на световното. Съзнание, наситено с всеобхватния и помиряващ всичко дълг на гениите, поместено в обширните „географии” на свръхсгъстения смисъл от жизнените периоди на писателя, пресечени предопределено от философската дълбочина на планетарното мислене и духовната енергия в произведенията му. Между родния Русчук в ранното детство от началото на двайсетия век и Манчестър, Виена, Париж, Франкфурт, Цюрих - и слънчевата сила на дишащия вятър от просторите на Маракеш през 50-те се разгръща очароващата мощ на мислителя, въплътена последователно в книгите му през годините: „Сватба” (1932), „Заслепението” (1931-35), „Комедия на суетата” (1934), „Маси и власт” (1960), „Провинцията на човека (1973), „Подслушвачът” (1974), „Съвестта на думите” (1975), „Спасеният език” (1977), „Факел в ухото” (1980), „Игра с очи” (1985), „Тайното сърце на часовника” (1987), „Мъчение на мухи. Притурка от Хампстед” (1992). И това са териториите, видими и невидими надземни, на един от най-значимите и мащабни творци в целия катастрофичен .ХХ. век.
      1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   19

    Коьрта
    Контакты

        Главная страница


    "завръщане в санкт петербург" от христо трендафилов